Тъмната кула

— Бива — споделя Кинг на Марлоу. — И по-зле съм бил. Ти как я караш?

Марлоу (познат още и като Муцунестия господар) весело размахва опашка.

„Пак се срещаме.“ Ето какво му казах. А той ме попита: „Помниш ли ме?“ Или може би пък каза: „Помниш ме.“ Казах му, че съм жаден. Той ми рече, че нямал нищо за пиене, за което съжалявал, а аз го нарекох лъжец. И бях напълно прав да го нарека лъжец, защото никак не съжаляваше. Изобщо не му пукаше дали съм жаден, защото Джейк беше мъртъв и той се опитваше да си го изкара на мен, кучият му син искаше да ме обвини за смъртта на момчето…

— Но нищо от това не се е случило наистина — казва Кинг, докато гледа как Марлоу се отдалечава към кухнята, където ще завре отново нос в чинийката си, преди да се отдаде на някоя от ужасно дългите си дремки. В къщата са само двамата и в подобни случаи писателят често си говори сам. — Знаеш добре това, нали така? Че нищо подобно не се е случвало?

Най-вероятно е така, ала е толкова странно Джейк да умре по този начин. Момчето фигурира във всичките му бележки и в това няма никаква изненада, защото Кинг смяташе, че Джейк ще бъде с Роланд до самия край. Както и всички от ка-тета му всъщност. Естествено, никоя история, с изключение на лошата — тази, която пристига мъртвородена на белия лист — не е напълно под контрола на писателя, ала тази е до такава степен извън властта му, че ситуацията е просто абсурдна. Стивън Кинг има чувството, че по-скоро наблюдава нещо, което се случва — или слуша някаква песен, — вместо да пише проклетата измишльотина, родена от въображението му.

Писателят решава да си намаже филия с фъстъчено масло и конфитюр за обяд и да забрави за тези дяволски неща поне до утре. Тази вечер ще ходи да гледа новия филм на Клинт Истууд — „Кръв“ — и се чувства доволен, че може да иде някъде и да прави нещо различно. Утре обаче отново ще седне пред компютъра и нищо чудно нещо от филма да се промъкне в книгата — все пак в Роланд има нещо от Клинт Истууд и Човека без име на Серджо Леоне.

И… като стана дума за книги…

На масичката му за кафе лежи книгата, която пристигна с „Федерал Експрес“ от бангорския му офис тази сутрин. „Пълно събрание на поетическите съчинения на Робърт Браунинг“. Естествено, тухлата съдържа „Чайлд Роланд Кулата достигна“, епическата поема, залегнала в основата на дългата (и изнурителна) сага на Кинг за Тъмната кула. Внезапно го осенява една идея и той едва се сдържа да не избухне в смях. Сякаш прочел мислите и чувствата му (напълно възможно; писателят винаги е подозирал, че кучетата са дошли при нас от великата знам-точно-как-се-чувстваш страна Емпатика80), Марлоу се ухилва още по-широко.

— Има само едно място за тази поема, старче — заявява Кинг и хвърля книгата обратно на масичката за кафе. Дебелата тухла тежко тупва върху полираната повърхност. — Знам точно къде й е мястото — мърмори си писателят, докато се разполага по-удобно в стола си и затваря очи. „Само ще поседя така минута-две“ — мисли си той, ала прекрасно знае, че се заблуждава и че ще заспи почти веднага. Така и става.