Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Сержантът пристъпи колебливо напред и в този момент нещо тежко го перна по рамото, той залитна и чу как дясното му коляно изпука.
Усети раздиращата се плът и кожа, докато падаше. Мечът му издрънча на камъните. Болката го прониза.
Миг след това две ръце го стиснаха за наметалото.
— Хванах те! — изръмжа Фидлър.
Уискиджак изрева от болка. Сапьорът го повлече по каменната настилка. После тъмнината го обгърна и всичко свърши.
Бързия Бен бе затиснат и в първия миг не можа да си поеме дъх. После ръцете на жената натиснаха раменете му, тя се оттласна от него, надигна се и извика на стареца:
— Мамът! Аникалет араест!
Бързия Бен се облещи, усетил вълната на сила, напираща през тялото й. Въздухът изведнъж замириса тежко на горска пръст.
— Араест! — изрева тя и силата изригна от нея в яростен тласък.
Бързия Бен чу как Мамът изкрещя от болка.
— Пази се, чародей! — обърна се към него жената. — Той е обсебен от Джагът!
— Знам — изръмжа той, обърна се по корем и се надигна на ръце и колене. Видя, че Мамът лежи на земята и маха немощно с ръка. Погледът на чародея се плъзна натам, където бе стоял Уискиджак. Колоните около фонтана бяха изпопадали, а сержанта го нямаше никакъв. Всъщност не се виждаше никой от взвода. По терасата на грозни купища се въргаляха рухнали тела. Всички оцелели бяха избягали.
— Мамът се съвзема — каза отчаяно жената. — Нищо не ми остана, чародей. Трябва да направиш нещо, нали?
Той я зяпна.
Паран залитна, подхлъзна се в калта и се изтърколи по обраслия с гъст ракитак бряг. В небето над него изтрещя гръм. Той се надигна. Мечът Шанс, нажежен, стенеше в ръката му. Наляво от него се простираше плитко езеро, свършващо при далечните, засияли в смътно зелено планински ридове. Надясно блатата продължаваха оттатък хоризонта. Въздухът беше хладен, наситен със сладникавата миризма на гнило и торф.
Той треперливо пое дъх и загледа бушуващата над него буря. Облаците, тъмни и гърчещи се в предсмъртна агония, мятаха зъбати мълнии. Вдясно от него отекна грохот и той рязко се обърна. На около хиляда крачки се бе появило нещо. Капитанът примижа. Издигаше се над блатните треви като оживяло дърво, чворесто и черно, дърпаше от влажните недра корените си и ги мяташе настрани. Появи се още една фигура и застъпва гъвкаво около него — държеше кафяв нащърбен меч. И явно отстъпваше, докато чворестото, наподобяващо човешка фигура туловище бълваше към нея зловонни вълни сила. Приближаваха се към него.
Чу зад себе си клокочене и се обърна.
— Дъх на Гуглата!
От водите на езерото се издигаше къща. Блатна трева и кал се смъкваха от грубите каменни стени. Пред очите му зейна огромен тъмен каменен вход и изсъска пара. Второто ниво на постройката имаше окаян вид — беше разнебитено, тук-там дяланите камъни се бяха срутили и се виждаше скелетът на дървените греди.
Нов взрив отново привлече вниманието му към двете сражаващи се фигури. Вече бяха много по-близо и Паран можеше ясно да различи фигурата с двуръчния меч. Т’лан Имасс. Въпреки страховитата ловкост, с която въртеше оръжието с цвят на халцедон в ръцете си, съществото отстъпваше. Нападащото го същество беше високо, жилаво и с плът като дъб. От долната му челюст стърчаха бляскави бивни и то крещеше вбесено. Отново удари Т’лан Имасс и го отхвърли на петнайсетина крачки. Той се претърколи в калта и се спря почти в краката на Паран.
Капитанът зяпна в бездънните му очи.
— Азатът все още не е готов, смъртни — проговори Т’лан Имасс. — Твърде млад е, за да може да затвори онова, що предизвика появата му — Финнеста. Когато Тиранът избяга, подирих силата му. — Понечи да стане, но не успя. — Защити Азата — Финнестът иска да го унищожи.
Паран вдигна очи и видя, че привидението гази през блатото към него. „Да го защитя?“ От това? Изборът му бе отнет. Финнестът изрева, пращяща вълна от енергия се понесе към него и Паран размаха Шанс.
Мечът се вряза в енергията. Незасегната, силата го помете и връхлетя Паран. Заслепен, той изкрещя, щом лютият мраз го прониза и разби мислите и сетивата му. Невидима ръка стисна душата му. „Мой!“ Думата отекна в главата му, триумфираща и пълна с диво тържество. „Ти си мой!“