Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Паран пусна Шанс и се смъкна на колене. Чуждата воля стискаше душата му. Можеше само да се покори. От дълбините изплуваха частици съзнание. „Инструмент, нищо друго. Всичко, което направих, всичко, което преживях — само за да стигна до това.“
И чу някъде дълбоко в себе си звук, и звукът се повтори и потрети, и ставаше все по-силен. „Вой!“ Мразът на кръвта, изпълнил всяка част на тялото му, се разпадна. Искри топлина, зверска и неукротима, пронизаха студа. Той отметна глава и воят стигна до гърлото му. И когато изригна, Финнестът залитна назад.
„Кръв на Хрътка! Кръв, която никой не може да пороби…“ Паран се втурна срещу Финнеста. Мускулите му се изпълниха с болка, щом в тях потече съкрушителната сила. Връхлетя върху съществото, събори го и заудря с юмруци коравата му като дъб плът, зъбите му се забиха в кората на лицето му. Финнестът се опита да го изтласка от себе си, но не можа, запищя и замаха отчаяно крайници. Паран започна да го ръфа.
Една ръка го стисна за яката и го издърпа от разкъсаното тяло. В безумна ярост Паран се опита да се обърне и да сръфа стисналото го за врата същество, но Т’лан Имасс го разтърси и викна:
— Спри!
Капитанът примигна.
— Спри! Не можеш да унищожиш Финнеста. Но го задържа. Достатъчно. Сега Азатът ще го прибере. Разбра ли?
Паран се смъкна в калта и пламъците в очите му угаснаха. Погледна към Финнеста и видя как корени и влакнести пипалца се занадигаха от влажната земя, за да загърнат разкъсаната твар и да започнат да я дърпат в жвакащата кал. След миг Финнестът изчезна.
Т’лан Имасс пусна Паран, отстъпи и го изгледа.
Паран изплю кръвта и треските от устата си и обърса устни с ръка. После се наведе и си прибра Шанс.
— Проклетият късмет се обърна — изломоти той, докато прибираше меча в ножницата. — Имаш ли нещо да ми кажеш, Имасс?
— Много си далече от дома, смъртни.
Миг след това Паран отново се появи, олюля се полузаслепен на терасата и рухна. Бързия Бен се навъси. „Дъх на Гуглата! Какво му стана?“
От Мамът се изтръгна свирепо джагътско проклятие. Старецът се надигна, разтреперан от гняв, и изгледа чародея изпод вежди.
— Пробудете Седемте в мен! — изрева Бързия Бен, изпищя, щом седемте Лабиринта се разтвориха в него, и болезненият писък се понесе над връхлитащите през терасата вълни енергия.
Вълните се стовариха в обсебения от Джагът и той вдигна ръце пред лицето си. Тялото на Мамът повехна под грохота на яростната атака. Плът се разкъса, засвяткаха пламъци и се забиха в него. Рухна на колене и бесният въртоп се завихри. Мамът нададе вой и вдигна юмрук, но той бе само овъглена кост. Юмрукът се сгърчи и един от Лабиринтите на Бен се затръшна. Юмрукът помръдна отново.
Бързия Бен клюмна.
— Изчерпах се.
Деръдан се вкопчи в плаща на магьосника.
— Чуй ме, чародею!
Още един Лабиринт угасна. Бързия Бен поклати глава.
— Изчерпах се.
— Чуй ме! Онзи човек — ей онзи там — какво прави той?
Бързия Бен вдигна глава и ревна с внезапен ужас:
— Дъх на Гуглата!
На десетина крачки от него Хедж се беше присвил, само главата и раменете му се показваха зад пейката. Очите му лъщяха с магически блясък, познат на чародея, а ръцете му стискаха огромен арбалет, насочен право в Мамът.
От Хедж се изтръгна безсловесен крясък.
Магьосникът извика и за втори път се хвърли към жената. Докато летеше във въздуха, чу познатото „шшат!“ от сапьорския арбалет.
Старата кръжеше над равнината, където доскоро бе стоял Джагътският тиран. Беше стигнал на петдесетина крачки до Силана, а след това бе изчезнал. Но не в полет през Лабиринт, а с по-окончателно изчезване, по-абсолютно и поради това — много по-обаятелно.
Беше славна нощ, битка, която си струваше да се запомни, пък и краят й изобщо не се оказа край.
— Възхитителна загадка — изграчи тя. Старата знаеше, че присъствието й е нужно другаде, но не й се искаше да си тръгне. — Такива ужасни енергии видях! — Тя се изсмя. — Презирам това разсипничество. Чиста глупост! Ех, а сега остават само въпроси, въпроси!
Извърна глава нагоре. Двата соултейкън Тайст Андий на нейния господар кръжаха над нея. Никой не искаше да си тръгне, преди да се разкрие съдбата на Джагътския тиран. Бяха си спечелили правото да го видят — но Старата подозираше, че отговорите така и няма да дойдат.
Силана нададе пронизителен вик, след което се надигна от земята и Лабиринтът, дал начало на полета й, блъвна силна, остра миризма. Главата й се извърна на запад и тя нададе втори вик.