Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Той я пусна и седна на тревата. Загледа се в дърветата.
— Не си ме предала? А Мийзи? А стражите пред къщата на чичо Мамът? А гонитбата?
Чалис стана и отупа сухите листа от кожената си пелерина.
— Какви ги дрънкаш? Трябва да се връщам. Горлас ще ме търси. Той е първият син на дома Толиъс, тренира за майстор дуелист. Ако те види с мен, ще загазиш.
Той я изгледа тъпо.
— Чакай! — Скочи на крака. — Чуй ме, Чалис! Забрави го този тъпак Горлас. Догодина чичо ми ще ме представи официално. Чичо Мамът е известен книжник.
Чалис завъртя очи.
— О, я слез на земята. Книжник? Някакъв дъртак с оцапани от мастило ръце, дето минава през стени — има ли власт домът му? Влияние? Домът Толиъс има и власт, и влияние, и всичко останало. Пък и Горлас ме обича.
— Но аз… — Млъкна и извърна очи. А сигурен ли беше? Не. Впрочем, имаше ли значение? Какво искаше той от нея всъщност?
— Какво искаш от мене всъщност? — попита Чалис.
Той заби поглед в краката си. После вдигна очи.
— Другарство? — попита я той колебливо. — Приятелство? Но какво говоря? Аз съм крадец! Обирам жени като теб!
— Точно така — сопна се тя. — Тогава защо да се преструваме, че е другояче? — Лицето й омекна. — Крокъс, няма да те издам. Ще си остане наша тайна.
За много кратък миг той се почувства като дете, погалено по главичката и утешено, и при това му хареса.
— Преди теб — с усмивка добави тя — никога не бях срещала истински уличен крадец.
Приятното чувство изчезна, заменено от пристъп на гняв.
— Дъх на Гуглата! — озъби се той. — Истински? Та ти не знаеш какво е истинско, Чалис. Никога ръцете ти не са се оцапвали с кръв. Никога не си виждала умиращ човек. Но така и трябва да бъде, нали? Мръсотията я оставете на нас, свикнали сме.
— Тази нощ видях да умира човек — промълви Чалис. — И не искам никога повече да виждам. Ако това означава „истинско“, тогава не го искам. Оставям го за теб, Крокъс. Довиждане. — Обърна се и си тръгна.
Крокъс зяпна след нея. Думите й отекваха в главата му.
Съкрушен, той се обърна към градината. Дано поне Апсалар да беше там, където я беше оставил. Само това му липсваше, да се наложи да я търси.
Малът се закова на място още щом излезе на поляната. Паран стисна ръката му. Погледите им се срещнаха.
Лечителят поклати глава.
— Повече няма да приближа, сър. Онова, което обитава там, е проклятие за моя Лабиринт Денъл. И то… ме усеща… жадно. — Изтри потта от челото си и вдиша разтреперан. — По-добре доведете момичето тук.
Паран пусна ръката му и затича през поляната. Дървеният блок беше станал вече голям колкото маса, обрасъл с жилави клони, и покрит с ръбести дупки. Земята около него изглеждаше подгизнала от кръв.
— Ефрейтор — прошепна той, смразен от ужас. — Прати момичето при Малът.
Калам сложи ръка на рамото на девойката и й каза с тон на добричък чичо:
— Не бой се, дете. Хайде, иди. След малко ще дойдем и ние.
— Добре. — Тя се усмихна и тръгна към лечителя, застанал в края на поляната.
Калам потърка четинестата си брада и я проследи с очи.
— Не бях виждал Сори да се усмихва. Какъв срам.
Загледаха как Малът заговори тихо на момичето, после опипа с длан челото му.
Паран килна глава и каза:
— Бурята спря.
— Да. Дано да значи това, което искаме да значи.
— Някой я спря. Споделям надеждата ти, ефрейтор. — За капитана обаче надеждата бе нищожна. Нещо приближаваше. Той въздъхна. — А все още не е била и дванайсетата камбана. Не мога да го повярвам.
— Чака ни дълга нощ — каза убиецът; даваше да се разбере, че на него също ужасно му липсва оптимизъм. И изсумтя — Малът беше извикал изумено и им махаше. — Идете вие — каза убиецът.
Объркан, капитанът го изгледа намръщено. После отиде при лечителя и Сори. Очите на момичето бяха затворени, сякаш бе изпаднало в транс.
Малът го каза направо.
— Обсебването си е отишло.
— Това и аз го разбрах — отвърна Паран и изгледа момичето.
— Но има и още нещо — продължи лечителят. — В нея има още някой, сър.
Паран вдигна вежди.
— Някой, който е бил там през цялото време. За мен е непонятно как е оцелял с присъствието на Въжето. И сега съм изправен пред избор.
— Обясни.
Малът се наведе, намери една пръчка и задраска някакви фигури по земята.
— Този някой е предпазвал ума й, действал е като филтър на алхимик. През последните две години Сори е вършила неща, които биха могли да я подлудят, ако ги помнеше. Това присъствие и в момента се бори с тези спомени, но има нужда от помощ, защото не е толкова силно като преди. То умира.
Паран приклекна до него.