Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Паран притвори очи. От плещите му сякаш се смъкна огромно бреме. Спомни си Финнест, как беше стиснал душата му. Вдигна очи към Хрътката. В погледа на Руд имаше нещо почти… меко.
— Не.
— Разумът се връща бързо — каза Котильон, — след като връзката се прекъсне. Сега ще те върна, капитане, с това последно предупреждение: гледай да не те забелязват. И видиш ли втори път Хрътка, бягай.
Въздухът се завихри в мрака около Паран. Той примигна и видя дърветата на градината. „Чудно, от нея ли ще бягам… или с нея?“
— Капитане? — Беше гласът на Малът. — Къде си, в името на Гуглата?
— Не съм в името на Гуглата, Малът. Тук съм.
Лечителят дотича до него.
— Загазихме я отвсякъде. Изглеждаш като…
— Като какво? — изръмжа Паран.
Малът го зяпна.
— Дъх на Гуглата, като сдъвкан изглеждате… сър.
— Отивам да се оправя с Лорн. Ако всички преживеем това, ще се срещнем в хана „Феникс“. Ясно?
Малът примига.
— Да, сър.
Паран се обърна да тръгне.
— Капитане?
— Какво?
— Не я жалете, сър.
Образите останаха жестоко очертани в главата на Крокъс. Колкото и да се мъчеше да ги прогони, се връщаха отново и отново, а паниката и отчаянието подгонваха мисълта му.
Чичо Мамът беше мъртъв. Някакъв далечен и спокоен глас проговаряше в младата му глава, че човекът, носещ лицето на Мамът, не беше онзи, когото бе познавал през целия си живот, и че онова, което беше… взето… от корените, бе нещо друго, нещо ужасно. Гласът повтаряше всичко това и той чуваше как ясното твърдение се извисява и заглъхва под бурята на онова, което бе видял със собствените си очи: образите никога нямаше да го напуснат.
Централната зала на имението на лейди Симтал беше празна, празничните украшения се въргаляха по пода сред локви кръв. Мъртвите и онези, които бяха пострадали от Мамът, бяха изнесени от пазачите; всички слуги бяха избягали.
Крокъс претича през залата и отвори предната врата. Зад прага съскаше запалена факла и мяташе синкава светлина по каменната алея и портите, зейнали широко. Крадецът запрескача стъпалата и забърза към портата. Щом я наближи, забрави крачките си — по улицата нещо не беше както трябва.
Също като първия етаж на Симтал, улицата бе пуста, виждаха се само разпилени флагчета и знамена. Сух вятър разкъсваше парцали и тръстикова хартия и ги въртеше на вихрушки. Вятърът се завъртя около него, първо в една посока, после в друга, сякаш търсеше изход. Въздухът миришеше на гробница.
Смъртта на Мамът се върна неканена в ума му. Чувстваше се самотен, но думите на Ралик все пак го подтикваха да продължи. Преди няколко дни убиецът го беше стиснал ядосано за ризата, придърпал го беше към себе си и му беше казал, че смуче кръвта на града. Искаше да опровергае това, особено сега. Важно бе да оцелее Даруджистан. Градът беше неговият дом.
Сви към имението на Барук. При тези празни улици поне нямаше да му отнеме много време. Затича.
Насрещният вятър се усили и развя дългата му коса. Над уличните лампи надвисна тъмнина. Крокъс спря на поредния ъгъл. Беше му се причуло нещо. Килна глава, затаи дъх и се вслуша. Ето го пак. Птици — стотици и хиляди, ако можеше да се съди по звука: мърмореха, бърбореха и грачеха. А в миризмата на гнили кости вече се долавяше и вонята на птичи гнезда. Крокъс се намръщи. После погледна право нагоре.
От устните му се изтръгна вик и той инстинктивно залегна. Над него, скрил звездите на нощното небе, се беше проснал таван, толкова ниско надвиснал, че изглеждаше едва на педя от най-високите постройки. Той го зяпна ококорен, но скоро извърна погледа си, защото се беше замаял. Таванът бавно се въртеше. В дупките, издатините и цепнатините му беше видял неуморното пърхане на гнездящи гарвани — като мазни пъпки по зърнестата черна повърхност.
Лунния къс беше дошъл, за да разчисти улиците, да усмири празника на прераждането. Какво ли можеше да означава това? Крокъс не знаеше, но Барук със сигурност щеше да знае.
Крадецът пак затича.
Круппе вдиша дълбоко и ведрите му очи огледаха изоставените в кухнята ястия.
— Все тъй става. — Въздъхна и се потупа по корема. — От време на време сънищата на Круппе се сбъдват. Признаваме, картината все още се оформя, но Круппе чувства, че със света всичко е наред, символизирано от гледката с плячката, подредена сега пред подновилия му се апетит. Телесните усилия изискват попълнение, в края на краищата.
Вдиша още веднъж доволно запарения въздух.
— Налага ни се да изчакаме все пак завъртането на една монета. А междувременно, разбира се, великолепната храна ни зове.