Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Прощавайте, търся майстора — учтиво се намеси Ричард, щом онзи отвърна глава от дъската и хвърли поглед през рамо.
Лицето на човека бе застинало в постоянна страховита гримаса. Косата му бе подстригана почти нула номер — мъдро решение за човек, който работи в такава жега и мръсотия. Прическата му придаваше допълнително страховито излъчване. Бе среден на ръст и добре сложен, но не с някакво изключително телосложение. Свирепият му поглед и изражение обаче го правеха да изглежда едър и внушителен. По начина, по който другите в ковачницата се движеха и го гледаха, можеше да се съди, че му имат страха.
Без сам да разбира защо, Ричард посочи линията, която онзи току—що бе направил на чертежа.
— Тук има някаква грешка. Това, последното, не е вярно. Горната част е добре, но долната трябва да се измести насам, а не да е там, където я сложихте.
Онзи не можа да направи нищо друго, освен да примигне насреща му.
— Ти знаеш ли изобщо какво е това?
— Е, неточно, но…
— Тогава как си позволяваш да ми казваш къде да сложа подпората?
Мъжът изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да стисне Ричард с машата и да го разтопи в огъня.
— Наистина, не знам точно, но нещо ми подсказва, че…
— Ти сигурно си оня с желязото.
— Да — отвърна веднага Ричард, доволен, че има възможност да смени темата и внезапно изпитал желание да си бе държал езика зад зъбите. Макар че само се бе опитал да помогне. — Къде да…
— Къде се мотаеш цял ден? Казаха ми, че ще пристигнеш рано сутринта. Защо не дойде сутринта? Да не си се излежавал до обяд?
— Хм, не, сър. Рано сутринта бях в леярната. Айшак ме изпрати насам навреме, но човекът в леярната имаше проблеми, понеже…
— Какво ме интересува! Желязото е тука. И без това е достатъчно късно. Разтоварвай!
Ричард се огледа. Не виждаше никакво място за товара си.
— Къде да го сложа?
Ковачът огледа претъпканото помещение, сякаш очакваше някоя от купчините сама да се отмести. Те си стояха и не помръдваха.
— Ако беше дошъл, когато трябваше, можеше да разтовариш ей тук, край вратата. Сега обаче ми докараха това огромно скеле, дето трябва да се запои, така че ще трябва да разтовариш в дъното. И другия път гледай да станеш по—рано!
Ричард се опитваше да бъде учтив, но вече започваше да губи търпение и да се дразни от факта, че сърдитият ковач си изкарва на него лошото настроение.
— Айшак ми обясни пределно ясно, че желязото ви трябва за днес, и ме изпрати да ви го доставя. Ето, донесох ви го. Не виждам кой друг би изпълнил поръчката за толкова кратко време.
Ръката с дъската се отпусна. Мъжът за пръв път насочи огнения си поглед към Ричард. Онези, които бяха чули думите му, моментално се отправиха да свършат някоя работа в по—отдалечени кътчета на работилницата.
— Колко желязо носиш?
— Петдесет пръта, всеки по три метра дълъг.
Мъжът изпухтя гневно.
— Нали поръчах сто! Защо изобщо са ми пратили тоя идиот с каруцата, като…
— Какво искате — да чуете как стоят нещата реално или просто да си го изкарате на някой? Ако ви се крещи ей така, за да си излеете нервите, давайте, нямам против да ви изслушам, а когато най—накрая ви се прииска да чуете истината, само ме уведомете и ще ви кажа.
Ковачът го изгледа мълчаливо за момент — бик, погъделичкан от муха.
— Как се казваш?
— Ричард Сайфър.
— Е, и каква е истината според теб, Ричард Сайфър?
— От леярната искаха да допълнят поръчката. Те разполагат с метални пръти, които не могат да пласират. Искаха да изпълня цялата поръчка от тях, но един от шефовете по транспорта постанови, че не може да ни се разреши ние да докараме всичките сто пръта, понеже и другите транспортни компании трябва да се хранят. Да, но техните каруци са повредени.
— Значи каруците на Айшак не са получили разрешение да транспортират повече, отколкото им се полага, тоест петдесет пръта?
— Именно — отвърна Ричард. — Не и докато другите компании не успеят да пласират малко стока.
Ковачът кимна.
— Леярната умира да ми продаде цялото желязо, което има, но аз не мога да го донеса до тук. Не ми е разрешено да си го докарам сам — така транспортни работници като теб биха останали без работа.
— Ако зависеше от мен — продължи Ричард, — бих направил още един курс днес, но ми казаха, че няма да ми дадат повече желязо до другата седмица. Предлагам ви да се поразтърсите за друга транспортна компания, която да ви докара още една каруца. Това е най—добрият шанс да се сдобиете с онова, което ви трябва.
Ковачът се усмихна за пръв път — налудничавата идея на Ричард явно го развеселяваше.