Кладенецът на възнесението

— Е — заговори Клъбс, — поне ги задържахме още няколко дни.

Сейзед помисли за миг.

— Боя се, че само забавихме неизбежното.

— Разбира се, че е така. Но забавянето беше важно. Елънд и Вин са вече на четири дни път оттук. Ако сражението бе избухнало по-рано, мога да се обзаложа, че нашата госпожица Мъглородна щеше да се върне, за да ни спаси. И да си строши главата.

— Ах — въздъхна Сейзед и с усилие вдигна лъжицата. Тежестта й бе непосилна за парализираните му пръсти, след като сетивата му се преливаха в калаения металоем. — Какво е положението със защитата на града?

— Ужасно — отвърна Клъбс. — Двайсет хиляди войници може да ти изглеждат много, но не и когато ги разпростреш по стените на един толкова голям град.

— Но колосите не разполагат с обсадни машини — подхвърли Сейзед, втренчил невиждащ поглед в лъжицата. — Нито със стрелци.

— Така е. Само че ние пък трябва да опазим осем градски порти — пет от които са съвсем близо до лагера на колосите. Нито една от тези порти не би могла да издържи на тяхна атака. Не мога и да съсредоточа големи сили при тях, тъй като не знам коя порта ще изберат.

— Аха, ясно.

— Ти какво очакваше, терисецо? — попита Клъбс. — Добри новини? Колосите са по-големи, по-силни и по-смахнати от нас. И имат числено преимущество.

Сейзед затвори очи. Лъжицата бе на средата на пътя към устните му. Изведнъж почувства слабост, която нямаше никаква връзка с металоемите му. „Защо тя не тръгна с тях? Защо не избяга?“

Отвори очи и видя, че Клъбс маха на една от прислужниците да му донесе нещо за ядене. Момичето се появи с втора купа чорба. Клъбс я огледа недоволно, но стисна лъжицата с жилестата си ръка и започна да яде. По някое време погледна Сейзед.

— Сигурно очакваш извинение от мен, терисецо? — попита между две загребвания.

Сейзед повдигна вежди.

— Ни най-малко, господарю Кладент.

— Хубаво — изсумтя Клъбс. — Ти си свестен човек. Но си малко объркан.

— Приятно ми е да го чуя. — Сейзед помисли малко. — Господарю Кладент. Открих подходяща религия за вас.

Клъбс се намръщи.

— Никога не се предаваш, нали?

Сейзед сведе очи. Трябваше му малко време, за да си събере мислите.

— Имам предвид онова, което казахте преди време, господарю Кладент. За вярата и нагаждането. Накара ме да си припомня едно учение, известно като дадрадах. Последователите му били от много страни и народи и вярвали, че има само един бог и само един правилен начин той да бъде почитан.

— Не ме интересуват мъртвите ти религии, терисецо — изсумтя Клъбс. — Мисля, че…

— Те били художници — продължи тихо Сейзед.

Клъбс се поколеба.

— Смятали, че чрез изкуството се доближават до бога — продължи Сейзед. — Интересували се от цветове и оттенъци, пишели стихове, в които обрисували багрите, които виждали в обкръжаващия ги свят.

— Защо трябва да ми проповядваш това учение? — попита Клъбс подразнено. — Защо не избереш някое тъповато като мен? Някое, което почита войната и войниците?