Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Том отговори:
— Много съм ви благодарен. Благодаря ви и за закуската.
— Няма защо — рече възрастният. — Ако искаш, да вървим — ще ти помогнем да се настаниш.
— Как няма да искам — отвърна Том. — Почакайте ме за минутка. Ще отида да кажа на нашите. — Той бързо закрачи към палатката на Джоудови, наведе се и надникна вътре. Всички спяха. Но ето че под едно одеяло някой замърда. Оттам изпълзя Рути, извивайки се като змия; косите бяха паднали на челото й, роклята й беше цялата измачкана и нагърчена. Тя се измъкна навън и се изправи на крака. Сивите й очи гледаха спокойно и ясно, без палави пламъчета. Том се отдръпна от палатката и направи знак на Рути да го последва.
— Брей, колко си порасла! — каза той, като се обърна и я видя пред себе си.
Рути смутено погледна настрана.
— Слушай — продължи Том. — Не буди сега никого, а когато станат, им кажи, че съм отишъл да търся работа. Кажи на майка, че съм закусил у едни съседи. Разбра ли?
Рути мълчаливо кимна и отново отвърна поглед; очите й бяха съвсем детински.
— Да не си посмяла да ги будиш — повтори Том и бързо закрачи обратно към новите си познати. А Рути боязливо се приближи до санитарната постройка и надникна през отворената врата.
Възрастният и младежът чакаха Том. Жената измъкна от палатката един дюшек, сложи на него детето си и почна да мие съдовете.
Том рече:
— Исках да кажа на нашите къде съм. Те още спят. — И тримата закрачиха по алеята между палатките.
Лагерът се събуждаше. Край току-що запалените огньове шетаха жени, те месеха тесто за питки за закуска, режеха месо. А мъжете се разхождаха около палатките и колите. Небето сега беше розово. Край канцеларията един висок слаб старец изравняваше земята с гребло. Тесните браздички се редяха прави и дълбоки.
— Какво си подранил днес, татенце — каза му младият спътник на Том, когато минаваха край стареца.
— Да, подраних. Отработвам си престоя тук.
— Престоя си — глупости! — рече младежът. — Напи се в събота, цяла вечер пя песни в палатката си и за наказание Комисията го накара да поработи. — Тримата вървяха по края на напоен с петрол път, под сянката на орехови дървета. Над планините се показа крайчецът на слънчевия диск.
Том се усмихна:
— Чудно нещо! Закусих у вас, а как ми е името, не ви казах, и вие също не ми казахте имената си. Аз съм Том Джоуд.
Възрастният мъж го погледна и леко се засмя.
— Ти май си съвсем отскоро тъдява?
— Само от няколко дни.
— Така си и мислех. Тук ще отвикнеш от това. Много хора сме. И всички имат едно и също име: ей, приятелю. Но добре, да се запознаем: казвам се Тимоти Уолас, а това е синът ми, Уилки.
— Много ми е приятно — каза Том. — А вие отдавна ли сте по тия места?
— От десет месеца — отвърна Уилки. — Дойдохме тук след наводнението миналата година. Ех, че теглило беше! Едва не умряхме от глад. — Обувките им силно чукаха по напоения с петрол път. Край тях мина един камион; той караше мрачни, потънали в мислите си хора. Те се държаха за капаците на камиона и не откъсваха смръщените си очи от пътя.
— Тези работят в Газовата компания — рече Тимоти. — Добре им плащат.
— И ние можехме да отидем на работа с камион, с нашия — каза Том.
— Не, не си струва. — Тимоти се наведе и взе от земята един зелен орех. Той го опита с палец и го запрати по един чер дрозд, който бе кацнал на тела на една ограда. Дроздът навреме литна, тъй че орехът не го удари; после птицата отново кацна на оградата и почна да глади с клюн лъскавите си черни пера.
Том попита:
— А нима вие нямате кола?
И двамата Уоласови замълчаха и като ги погледна Том разбра, че въпросът му им е неприятен.
Уилки рече:
— Пътят ни не е дълъг — не повече от миля.
Тимоти сърдито заприказва:
— Ние нямаме кола. Продадохме я. Трябваше да я продадем. Гладувахме. Нямахме нищо друго, пък и на работа не можахме да се настаним. А тук всяка седмица идват хора — купуват коли. Като видят, че гладуваш, предлагат ти да купят колата ти. А ако разберат, че гладът здравата те е измъчил, купуват я на безценица. Та така беше и с нас. Продадохме я за десет долара. — Той плю на пътя.
Уилки тихо каза:
— Миналата седмица бях в Бейкърсфийлд. Видях нашата кола — изнесена за продан… стои си, а на нея пише: седемдесет и пет долара.
— Трябваше да я продадем — продължи Тимоти. — Решихме така: по-добре те да ограбят нас, отколкото пие тях. До кражба още не сме стигали, но бяхме много близко до нея.