Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Чух вече едно-друго за тази Главна комисия — каза Том. — Значи, вие влизате в нея?
— Да, влизам — отвърна Тимоти. — Върху нас лежи голяма отговорност. Хората в лагера са много. Стремим се да бъде колкото може по-добре на всички и хората сами ни помагат. Само едрите фермери да не ни гонеха. А те ни гонят, проклетниците.
Том скочи в изкопа и Уилки се отдръпна настрана. Том рече:
— А какво каза той (ъх!) за боя (ъх!)? Какво са намислили ония?
Тимоти следваше Уилки и лопатата му изравняваше дъното на изкопа, подготвяйки го за полагане на тръбите.
— Изглежда, искат да ни изхвърлят от лагера — рече Тимоти. — Страх ги е да не се организираме. Може и да са прави. Нашият лагер е нещо като организация. Хората се грижат сами за себе си. Оркестърът ни е такъв, че няма да намериш по-добър в цялата околност. За гладуващите открихме в бакалницата малък кредит. Можеш да вземеш стока за до пет долара — лагерът отговаря за дълга ти. С властите не сме имали никакви разправии. Тъкмо това плаши едрите фермери. Както и това, че няма как да ни тикнат в затвора. Те, изглежда, си мислят, че който се е научил да управлява лагер, е способен и на други неща.
Том излезе от изкопа и изтри потта от очите си.
— Чухте ли какво пише във вестника за агитаторите, за лагера край Бейкърсфийлд?
— Чухме — отговори Уилки. — Това не се върши за пръв път.
— Аз дойдох оттам. Никакви агитатори нямаше. Никакви червени. А що за хора са това червените?
Тимоти разряза с лопатата си една малка буца на дъното на изкопа. Бялата му четинеста брада блестеше на слънцето.
— Мнозина се интересуват от червените — каза той със смях. — И ето че едно от нашите момчета откри какво значи „червен“. — Той приплескваше леко с лопатата струпаната накуп пръст. — Има тук един Хайнс. Неговата земя е едва ли не трийсет хиляди акра — праскови, лозя… консервен завод, винарска изба. Той все за червените приказва: „Тези дяволски червени ще доведат страната до гибел“, „Тези червени трябва да се изгонят оттук“. А едно момче — от дошлите напоследък в този край — слуша-слуша, почеса се по врата и попита: „Мистър Хайнс, аз съм отскоро тук. Що за хора са това червените?“ А Хайнс отговори: „Червен е този кучи син, който иска трийсет цента, когато плащаме двайсет и пет.“ Момчето помисли-помисли, пак се почеса по врата и рече: „Мистър Хайнс! Аз не съм кучи син, но ако червените са такива, каквито вие казвате, и аз искам да получавам трийсет цента. Всички искат това. Излиза, мистър Хайнс, че сме червени.“ — Тимоти продължи да изравнява с лопатата дъното на изкопа и твърдата земя заблестяваше под острието на инструмента.
Том се разсмя.
— Аз сигурно също съм червен. — Кирката се издигна и спусна и пръстта се напука. Потта се стичаше по челото и по бузите на Том, блестеше на капки по врата му. — Но, дявол да го вземе — каза той, — хубаво нещо е кирката (ъх!), ако умееш да работиш с нея (ъх!). Като свикнеш с нея (ъх!), работата върви като по вода (ъх!).
Те работеха един подир друг и изкопът лека-полека растеше, а слънцето, което се издигаше все по-високо, сипеше върху им жарава.
Когато Том се отдалечи, Рути постоя още няколко минути, гледайки вратата на санитарната постройка. Смелостта й беше недостатъчна без присъствието на Уинфийлд, пред когото тя можеше да я демонстрира с желания ефект. Стъпи с единия си бос крак на циментовия под и веднага отстъпи назад. От една палатка на другия край на реда излезе някаква жена и почна да пали една ламаринена лятна печка. Рути тръгна натам, но в същия миг изпита силно желание да се върне обратно. Тя тихичко се промъкна до своята палатка и надникна вътре. Отдясно направо върху земята лежеше чичо Джон, устата му беше отворена, от гърлото му излизаше бълбукащо шумно хъркане. Бащата и майката спяха под едно одеяло, завили се презглава, та светлината да не пречи на съня им. Ал лежеше на другия край, закрил очи със свитата си ръка. Край самия вход на палатката бяха Роуз от Шарън и Уинфийлд, а до Уинфийлд беше местенцето на Рути, сега свободно. Рути клекна и се взря в светлорусата глава на Уинфийлд. Почувствувало този поглед, момчето се събуди и погледна сестра си важно-важно. Рути докосна с пръст устните си и го повика с другата си ръка. Уинфийлд обърна очи към Роуз от Шарън. Почервенялото й лице беше съвсем близо до него, тя дишаше, леко отворила уста. Уинфийлд внимателно повдигна одеялото и се измъкна от него. После тихичко се прокрадна навън, при Рути.