Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Но аз… — ала тутакси млъкна.
Томас грижливо сгъна вестника и го мушна в джоба си. Той се бе успокоил и каза тихо:
— Тези хора бяха изпратени там от Сдружението. Сега аз ги издадох. И ако в Сдружението се научат за това, догодина не ще имам никаква ферма.
— Просто не знам какво да кажа — повтори Тимоти. — Ако там наистина е имало агитатори, ясно ми е защо са се ядосали толкова много хората от Сдружението.
Томас рече:
— Отдавна съм забелязал това. Преди да понижат надниците, винаги откриват червени агитатори. Д-да! Вкараха ме в капана. Е, как ви се вижда? Двайсет и пет цента?
Тимоти наведе очи.
— Аз съм съгласен — промълви той.
— Аз също — каза Уилки.
Том рече:
— Е, май че ми провървя още от първия ден. Разбира се, и аз ще работя. Не мога да откажа.
Томас извади от задния си джоб една цветна кърпа и изтри с нея устата и брадичката си.
— Колко още ще продължава това? Не зная. И как успявате да храните семействата си с толкова пари — също не зная.
— Когато работим, успяваме — рече Уилки. — А когато няма работа, виж, тогава е лошо.
Томас погледна часовника си.
— Да вървим! Да вървим да покопаем малко. Ех! — изведнъж извика той. — Ето какво ще ви кажа. Вие живеете в правителствения лагер, нали?
Тимоти се вцепени:
— Да, сър.
— И там има танци всяка събота вечер?
Уилки отговори с усмивка:
— Да, има.
— Добре тогава, внимавайте идната събота.
Тимоти се доближи до него:
— Защо? Аз съм член на Главната комисия. Трябва да знам.
Томас го погледна боязливо:
— Да не сте помислили да кажете на някого, че сте научили от мен това.
— А какво е то? — продължи да разпитва Тимоти.
— В Сдружението не могат да търпят тези правителствени лагери. Там не можеш да изпратиш нито един помощник-шериф. Казват, че в тях хората сами си установявали закони и без заповед не може да арестуваш никого. Ето защо, ако стане някакъв бой и може би престрелка — само тогава помощник-шерифите ще могат да нахлуят вътре и да ви изхвърлят от лагера.
Тимоти се преобрази. Той изопна рамене, погледът му стана студен.
— Какво искате да кажете?
— Да не сте помислили да споделите с някого, че сте чули това от мен — мрачно изрече Томас. — В събота вечер в лагера ви те ще предизвикат бой. А помощник-шерифите ще бъдат нащрек.
Том попита:
— Но защо? На кого пречат хората в лагера?
— Ще ти кажа защо — отговори Томас. — Който е бил в правителствен лагер, свиква да се отнасят към него като с човек. И като се озове после в преселнически лагер, трудно можеш да се справиш с него. — Той отново изтри лицето си. — Е, вървете да работите. Господи, дано не съм казал толкова, колкото е достатъчно да изгубя фермата си! Но вие сте добри хора и аз ви обичам.
Тимоти пристъпи към него и му подаде слабата си мазолеста ръка. Томас я стисна.
— Никой няма да узнае. Благодаря. Няма да има бой.
— Вървете да работите — повтори Томас. — И помнете: двайсет и пет цента на час.
— Ще работим и за двайсет и пет — каза Уилки. — За вас…
Томас закрачи към къщи.
— Скоро ще дойда — рече той. — Вървете. — Вратата се хлопна след него.
Том и Уоласови минаха край белосания плевник и тръгнаха по края на нивата. След малко те се озоваха пред един дълъг тесен изкоп, до който лежаха циментови тръби.
— Ето тук работим — каза Уилки.
Баща му отвори плевника и изнесе оттам две кирки и три лопати. Той рече на Том:
— Дръж красавицата си!
Том претегли кирката с ръка:
— Браво, бива я!
— Ще видим към единайсет часа каква песен ще запееш — рече Уилки, — дали ще я хвалиш тогава.
Те се приближиха до края на изкопа. Том свали сакото си и го хвърли върху купчината пръст. Той килна каскета си и влезе в изкопа. Сетне си плю на ръцете. Кирката се издигна във въздуха и се спусна, блясвайки с острието си. Том тихо изпъшка. Кирката се издигаше във въздуха и спускаше и пъшкането се чуваше точно в момента, когато тя се впиваше в пръстта, отхапвайки наведнъж по цяла буца.
Уилки каза:
— Ех, че копач намерихме! Сякаш цял живот кирка е въртял.
Том рече:
— Слава богу! (Ъх!) Не ми е за пръв път (ъх!). Позната работа (ъх!). Драго ми е да се позанимавам така (ъх!). — Той събаряше буца след буца. Слънцето се бе вече издигнало над овощните дървета и лозовите листа блестяха като златни по лозите. Като изкопа шест стъпки, Том излезе от изкопа и изтри челото си. Мястото му зае Уилки. Лопатата се издигаше и спускаше и купчината изхвърлена пръст край канавката растеше.