Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Те връчиха призовка и на моя прислужник — начена друг въпрос мистър Пикуик, защото последното запитване на мистър Пъркър го бе пообъркало.

— Сам ли? — рече мистър Пъркър.

Мистър Пикуик отговори утвърдително.

— Разбира се, драги мой сър; разбира се. Знаех, че ще го сторят. Още преди месец можех да ви го кажа. Знаете ли, драги мой сър, ако вие настоявате лично да поемете ръководството на вашата работа, след като сте я поверили на своя адвокат, трябва да приемете също и последиците. — Тук мистър Пъркър изправи рамене с чувство на лично достойнство и отърси от жабото си някои зареяли се прашинки енфие.

— А какво искат да докажат? — запита мистър Пикуик след мълчание от две-три минути.

— Че сте го пратили до тъжителката да направи предложение за спогодба, предполагам — отвърна Пъркър. — Впрочем това няма голямо значение; смятам, че никой юрист не би могъл да извлече много нещо от него.

— Не мисля, че биха могли — рече мистър Пикуик и се усмихна въпреки огорчението си, като си представи появата на Сам в качеството на свидетел. — Как ще насочим нашите действия?

— Имаме само една възможност, драги мой сър — отвърна Пъркър. — Да подложим свидетелите на кръстосан разпит; да се доверим на красноречието на Снъбин; да хвърлим прах в очите на съдията; да разчитаме на съдебните заседатели.

— А в случай, че ме осъдят? — осведоми се мистър Пикуик.

Мистър Пъркър се усмихна, дълго смърка щипката си енфие, сви рамене и замълча многозначително.

— Искате да кажете, че в такъв случай ще трябва да плащам щетите? — рече мистър Пикуик, проследил намръщено този отговор без думи.

Пъркър още веднъж ръгна съвсем ненужно огъня и каза:

— Страхувам се, че ще трябва.

— Тогава бих искал да ви уведомя за непоколебимото ми решение да не плащам никакви щети — настойчиво натърти думите си мистър Пикуик. — Никакви, Пъркър. Нито лира, нито пени от моите пари няма да отидат в джоба на Додсън и Фог. Това е моето обмислено и твърдо решение. — Мистър Пикуик стовари тежко юмрука си на масата пред него в потвърждение на своята непоколебима воля.

— Отлично, драги мой сър, отлично — рече Пъркър. — Вие най-добре знаете, разбира се.

— Разбира се — бързо повтори мистър Пикуик. — Къде живее адвокатът Снъбин?

— В Линкълнс Ин, Оулд Скуеър — отвърна Пъркър.

— Бих искал да го видя — рече мистър Пикуик.

— Да видите Снъбин ли, драги мой сър? — възкликна Пъркър в безкрайна почуда. — Е, е, драги мой сър, невъзможно. Да видите адвоката Снъбин! Бог да ви е на помощ, драги мой сър, това е нещо нечувано, без предварително да се плати такса за консултация и да се вземе среща с него. Не би могло да стане, драги мой сър, не би могло да стане.