Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Какво има, сър? — запита Сам.

— Предполага се, Сам — рече мистър Пикуик, — че това дело е насрочено за четиринадесети следващия месец.

— Забележително съвпадение е туй, сър — отвърна Сам.

— Защо забележително, Сам? — запита мистър Пикуик.

— Тогаз е Свети Валънтайн77, сър — отговори Сам. — Съвсем подходящ ден за туй дело: неустойка на обещание за женитба.

Усмивката на мистър Уелър не пробуди ни искрица веселост по лицето на неговия господар. Мистър Пикуик рязко се извърна и мълчаливо продължи пътя си.

Бяха извървели известно разстояние: мистър Пикуик се носеше напред, потънал в дълбоки размишления, а Сам го следваше по-надире, с лице, издаващо най-непринудено и завидно пренебрежение към всекиго, когато последният, винаги стремящ се да сподели с господаря си някои по-особени свои познания, ускори стъпка, докато почти стигна мистър Пикуик, и рече, сочейки към една сграда край пътя:

— Много хубава колбасарница е оназ ей там, сър.

— Да, така изглежда — отвърна мистър Пикуик.

— Прочута фабрика за наденички — рече Сам.

— Тъй ли? — отвърна мистър Пикуик.

— Тъй, тъй! — повтори Сам с известно раздразнение. — Ами да, и то как! Да пази бог невинната ви глава, сър, но точно тук изчезна тайнствено един почтен търговец преди около четири години.

— Да не би да са го удушили, Сам? — запита мистър Пикуик, като хвърли бърз поглед наоколо.

— Не искам да кажа туй, сър — отвърна мистър Уелър. — Хубаво щеше да е, ако беше туй, но е много по-лошо. Той бил собственик на оня там дюкян, сър, и си измислил свой си патент: вечно работеща парна машина за наденички, дето може да глътне и улично паве, стига да го сложиш близо до нея, и го смила на наденици като нищо, сякаш е някакво крехко бебенце. Много бил горд човекът с таз си машина, пък и защо да не бъде; той честичко седял в мазето и я гледал как работи с пълна па̀ра, докато чак помръквал от радост. И много щастлив щял да бъде той, сър, щом имал тая машина и две още по-чудесни дечица на туй отгоре, ако не била жена му, някаква страшно опърничава кавгаджийка. Тя все ходела по петите му и му проглушавала ушите, докат’ най-после му дошло до гуша. „Ето к’во ще ти кажа, драга моя — вика той един ден, — проклет да съм, ако не ида в Америка и туйто.“ — „Ти си мързелив негодник — вика му тя. — Нека им е честит на американците такъв кяр.“ След туй продължава да го ругае половин час, а сетне тича в малката гостна зад дюкяна, почва да врещи, че щял да я заведе в гроба и я хваща припадък за цели три часа — от онез припадъци, дето са само викане и ритане. И тъй, на следното утро мъжа го няма. Не бил взел нищо от касата, не си взел дори палтото, тъй че било съвсем ясно, че не бил тръгнал за Америка. Не се върнал на следния ден; не се върнал и следната седмица. Госпожата дала да се печатат обяви, дет се казвало, че ако се върнел, тя щяла всичко да му прости (туй било много великодушно, кат имате пред вид, че той съвсем нищичко не бил сторил); претърсили всички канали и два месеца след туй, щом се натъкнели някъде на труп, редовно го носели право в колбасницата. Нито един обаче не отговарял; тъй че било съобщено, че той бил избягал и тя се заела с търговията. Една съботна вечер в дюкяна влиза някакъв дребен, слаб, стар джентълмен, страшно ядосан, и вика: „Вие ли сте госпожата на тоз дюкян?“ — „Да, аз“ — вика тя. „И тъй, госпожо — вика той, — отбих се само да ви кажа, че аз и мойто семейство няма току-тъй да се оставяме да ни давят; и нещо повече, госпожо — вика той, — позволете ми да забележа, тъй като не вземате за вашите наденици най-хубавата част от месото, ще се уверите, смятам, че говеждото ще ви излиза почти толкоз евтино, колкото и копчетата.“ — „Колкото копчетата ли, сър?!“ — вика тя. „Копчетата, госпожо“ — вика дребният стар джентълмен, разгръща парче хартия и показва двайсет или трийсет половинки от копчета. „Хубава подправка за наденици са копчетата за панталони, госпожо.“ — „Туй са мъжовите ми копчета!“ — вика вдовицата и почва да припада. „Какво?!“ — изкрясква дребният стар джентълмен, блед като платно. „Ясно ми е всичко — вика вдовицата. — Той е изпаднал във временна лудост и без да му мисли, се е преобърнал в наденици!“ И наистина го сторил, сър — рече мистър Уелър, гледайки настойчиво ужасеното лице на мистър Пикуик, — или пък машината го била пипнала; но к’вото и да било станало, дребният стар джентълмен, дет цял живот имал особена слабост към наденички, изскочил от дюкяна кат умопобъркан и нищо не се чуло за него оттогава.