Изповядвам

– А Берта?

– Беше изключителна жена.

– Да, но...

– Беше първа цигулка на Антверпенската филхармония.

Започна да свири една еврейска мелодия, която бях чувал неведнъж, но не се сещах точно какво е. Но тъй като не се справяше с цигулката, накрая я изпя. Косата ми настръхна.

– На мен ми настръхна косата заради теб, да вземеш да подариш тази цигулка, мамка му!

– Така изисква справедливостта.

– Бил е измамник, глупако! Не разбираш ли? Боже мой. На нашия Виал му се разгони фамилията. След толкова години... Какво щеше да каже баща ти? А?

– Не ставай смешен. Никога не си искал да свириш на нея.

– Но умирах от желание, мамка му! Не знаеш ли какво може да значи едно „не“? Не знаеш ли, че когато ти ми казваше свири на нея, вземи я за турнето, Бернат се усмихваше стеснително, оставяше инструмента в шкафа, поклащаше отрицателно глава и казваше не бива, не бива, това е прекалено голяма отговорност? А?

– Това е „не“.

– „Не“ означава „да“, мамка му. Означава, че страшно ми се иска! – Очите на Бернат ще изскочат: – Толкова ли е трудно да се разбере?

Адриа помълча известно време, сякаш му беше трудно да смеле толкова много житейска философия.

– Виж, малкия, ти си просто един нещастник – продължи Бернат. – И си се оставил да те измами някакъв тип, който ти е излязъл с една сълзлива история.

Посочи компютъра.

– А аз съм дошъл да ти помогна.

– Може би да го оставим за някой друг ден, а? Днес сме... малко...

– Егаси, момче, какъв тъпак си, да подариш цигулката на първия ревльо, който почука на вратата ти! Не мога да повярвам.

След като изпя мелодията, старецът остави цигулката и лъка в шкафа, отново седна и каза срамежливо на моята възраст човек може да свири на цигулка само за себе си. Всичко изневерява, пръс­тите не те слушат, а ръката няма сила, за да държи добре инструмента.

– Разбирам.

– Да си стар, е неприлично. Старостта е нещо неприлично.

– Разбирам.

– Не разбирате. Аз бих искал да умра преди жената и дъщерите, а ето че се превръщам в немощен старец, сякаш имам някакъв интерес да се вкопчвам в живота.

– Добре запазен сте.

– Приказки. Тялото никак не ме слуша. Трябваше да умра преди повече от петдесет години.

– И за какъв дявол му е притрябвала цигулката на тоя тъпанар, щом иска да умира? Не виждаш ли, че си противоречи?

– Това е моето решение, Бернат. И вече е свършено.

– Мръсник! Кажи къде е този нещастен кретен и аз ще го убедя да...

– Край. Вече нямам сториони. Моето вътрешно усещане е, че... съм допринесъл да има справедливост. Чувствам се добре. С две години закъснение.

– А аз се чувствам ужасно. Сега разбирам – нещастният кретен си ти.

Седна, пак се изправи. Не можеше да повярва. Застана срещу Адриа:

– Защо казваш „с две години закъснение“?

Старецът седна. Ръцете му леко трепереха. Сложи ги върху мръсния парцал, който още стоеше на бюрото, грижливо сгънат.

– Не сте ли мислили за самоубийство? – неволно го казах с такъв тон, с какъвто лекарят пита бол­ния дали му харесва лайката.