Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Как е възможно да си седиш така самодоволно? Ако не си предал мен и всичко, на което държа, не е, защото не си се опитал. Вероятно те е пуснал да продължиш да шпионираш? Затова ли направи всичко възможно да ме придружиш от Наглимунд? Аз мислех, че ме използваш, за да заситиш собствената си алчност… — Осъзнала истината, тя изпадна в отчаяние. — А… а ти си служил на Приратес!

Тя се извърна, неспособна да продължи да го гледа.

— Не, милейди! — Колкото и да бе изненадващо, в гласа му прозвуча болка и вълнение. — Не, той не ме пусна и аз повече не съм му служил.

— Ако се надяваш да ти повярвам — отвърна тя с неописуема ненавист, — наистина си полудял.

— Имаш ли още какво да добавиш към разказа си? — Колебливото уважение, с което Бинабик се отнасяше към монаха, се превърна в нескрита безпардонност. — Защото ние сме все така хванати в капан тук, заплашени от ужасна опасност, независимо че няма какво особено да правим, докато норните не докажат, че могат да отворят вратата на дуорите.

— Още малко. Не, Мириамел, Приратес не ме освободи. Както ти казах, той се бе убедил, че няма никаква полза от мен. Разказах ти го, когато бяхме в лодката. Дори не си заслужаваше да ме изтезава. Пребиха ме с тояги, след което ме изхвърлиха като боклук на бунището. Но не на гробището в Кинсуд, както ти казах. А в една яма в катакомбите под кулата на Хйелдин… където се съвзех. Сред мрака.

Той замълча, сякаш този спомен беше още по-мъчителен от страхотиите, които вече беше разказал. Мириамел не отрони нито дума. Беше бясна, но напълно объркана. Ако разказът на Кадрах беше истина, то наистина май нямаше никаква надежда. Ако Приратес наистина беше толкова могъщ — ако притежаваше коварството да подчини дори Краля на бурите на собствената си воля, — то дори да откриеше и да убедеше по някакъв начин баща си да сложи край на тази война, червеният свещеник отново щеше да намери начин да постигне своето.

Никаква надежда. Беше дори странно да го помисли. Колкото и неправдоподобни да изглеждаха шансовете им, смътната надежда да открият мечовете беше единственото упование на Джосуа и съюзниците му. Ако и тя беше загаснала… на Мириамел й се зави свят. Сякаш беше влязла през позната врата, зад чийто праг зееше огромна бездна.

— Бях жив, но ранен и замаян. Намирах се в ужасно място. На никого не пожелавам да зърне мрачните черни пространства под кулата на Приратес. А да излезеш оттам, означава да се измъкнеш през самата кула, покрай самия Приратес. Не можех да си представя, че бих могъл да успея. Единствената слаба надежда, която имах, беше, че той ме смяташе за мъртвец. И тръгнах… по друг път. Надолу.