Съдбовният кораб [bg]

— Ти не си Лъдчънс — прекъсна го Великия. — Ние сме дракони.

— Да, дракони сме и искаме да живеем. — Това беше Низшия, успял да вмъкне собствена мисъл.

— Тишина! — спря го Великия. Наклонът на Парагон стана по-подчертан, щом Великия установи своя контрол.

— Кой си ти? — объркано попита Янтар. — Парагон, защо в теб има дракони?

Великия се засмя. Парагон не беше толкова глупав, че да се опитва да отговори.

— Моля ви — примоли им се Янтар. — Моля ви, помогнете ни да живеем.

— Заслужаваш ли да живееш? — изиска от нея Великия. Говореше с устата на Парагон и с гласа на Парагон, като вземаше контрол над фигурата и гласът му бумтеше на вятъра. За него нямаше значение, че Янтар го чу през ръцете си. Парагон знаеше, че говори така, за да докаже на кораба колко силен е станал. — Ако беше така, щеше да видиш, че точно сега ти притежаваш силата да спасиш всички ни. Но ако си твърде глупава, за да видиш как, мисля, че всички трябва да умрем тук, заедно.

— Кажи ѝ как — примоли се Низшия. — Нашето време е, настъпи отново, а ти ще ни оставиш да умрем, защото някакъв човек е глупав? Не! Кажи ѝ. Нека ни спаси, за да можем да продължим и…

— Тихо, слабако! Твърде дълго си бил в компанията на човеци. Силните оцеляват. Както сме пленени в това тяло, ако хората на борда ни са глупави, по-добре да сме мъртви. Така че нека я оставим да ни покаже, че може да направи живота ни смислен. Ако може да проумее как да оживее, ще ѝ позволим отново да ни даде очи. Ще бъдем Парагон, но не Парагон от Лъдчънсите, а Парагон от Драконите. Два, събрани в един.

— Ами аз? — бясно извика Парагон. Надолу по сляпото лице и гърдите му се спускаше дъжд. Той сграбчи брадата си и яростно я задърпа. — Какво ще стане с мен?

— Бъди с нас — каза Великия. — Или недей. Това е единственият избор, който ти остава. Змията говореше истината. Имаме задължение към своите и никой друг дракон или направен от дракон кораб няма правото да ни го отнема. Можем да бъдем само един. Бъди един от нас — или недей.

— Ние умираме! — извика Янтар. Гласът ѝ беше слаб, пресипнал от дима, който дишаше. — Над нас гори огън, а трюмът се пълни с вода. Как бих могла да спася вас или себе си?

— Мисли — заповяда ѝ Великия. — Докажи, че си достойна.

За момент Янтар се окопити. Протегна се решително след Великия сякаш щеше да открадне от него онова, което трябваше да знае. Тогава я разтърси пристъп на кашлица. Всеки спазъм караше попарената ѝ кожа да закрещи. Докато кашлицата преминаваше, Янтар избледня от осезанието на Парагон. Усети я как преминава в прозрачност, а после в нищото. Докато тя умираше, той почувства едновременно тъга и облекчение. Тежестта на студената вода в него го завличаше надолу. Вълните ставаха по-високи. Скоро щяха да замият палубата му. Пламъците щяха да угаснат, щом вълните го потопяха надолу, но това беше добре. Огънят и димът бяха изпълнили задачата си.