Гаснещ зрак [bg]

Ребъл натика меча в ножницата с треперещи ръце.

Галар усещаше, че положението се изплъзва от ръцете му. Дори оръжията на останалите редници крещяха в ножниците си. Гласът на собствения му меч го достигна, трескав и накъсан.

Варет се върна при него.

— Командире, правим грешка.

Галар се обърна към Ранси.

— Отивай на опашката.

— Слушам, сър.

Тя тръгна неуверено към каруцата с ножниците.

Редниците отвъд тънкия кордон на охраната вече се приближаваха, странно смълчани.

Варет опита отново:

— Сър…

— Не виждам никакъв друг вариант — каза тихо Галар.

— Винаги съм вярвал, че са живи. Но… някак си, като че ли бяха… Не знам. Сдържани. Оковани. Сега, сър, те наистина са полудели. Какво ще ни направи носенето на тези оръжия, а после и бронята?

Галар Барас се поколеба, после каза:

— В деня след Отравянето, Варет, желязото нададе вой… и аз бях там. Викът му все още ме терзае. Онези от нас, които присъстваха… мисля, че това малко ни подлуди, а някои от нас… е, не толкова малко.

— Казват — изсумтя Варет и се доближи още, — че светът вече е прогнил от магия. Възможно ли е магията някак да е заразила желязото?

— Не знам.

Ребъл като че ли се беше овладял, макар че изражението му беше свирепо, докато подканваше другите офицери да тръгнат към каруците.

— Ребъл беше добър избор, сър. За това ви трябваше мъж без въображение.

— А ти, Варет?

Варет поклати глава.

— Твърде много е, сър. Твърде много.

— Все пак старото ти оръжие няма какво толкова много да каже.

— Засега, сър, така изглежда.

Все пак, въпреки всичките закани и ругатни на Ребъл, офицерите се съпротивляваха. Интендантът привика друг от помощниците си и му нареди да започне да прибира мечовете в ножниците. След това започнаха да ги носят един по един до скупчената група офицери. Галар видя как Ранси взе едно от оръжията и го стисна непохватно, ръцете ѝ бяха толкова червени, че той се зачуди дали не ги е умила в кръв.

Ребъл изруга, после каза:

— Командире, това няма да свърши работа.

— Ще трябва — отвърна Галар.

— Ние дори бронята не сме взели още — не можеш да натикаш броня в ножница, нали? А и почти никой от стария Хуст не я е носил още. Не беше ли доставена в деня след Отравянето?

— Изпълнявай заповедите, Ребъл — каза Галар. — Бъди мъж.

— Мъж? — Внезапната усмивка на Ребъл беше бляскава и опасна. — О, аз съм си мъж, сър. И не съм от тия, дето се огъват. Огънат ли ме прекалено, просто ще се счупя.

— Какво имаш предвид, Ребъл?

— Точно каквото казах, сър.

— Просто вземи Кърл и Ранси и раздавайте оръжията.

Ребъл отдаде чест и отиде при струпаните офицери.

— Трябваше да кажеш нещо, Варет. Ти умееш да се оправяш с Ребъл.

— Едва ли — изсумтя Варет. — Просто се старая всяка заповед, която му дам, да е нещо, което той бездруго ще направи. Този мъж ми спаси живота в лагера, но не мога да ви кажа защо го направи. Все още ме връзва всяка нощ. — Поклати глава. — Така е между нас. Държим престъпленията си като щитове. Някои са здрави и силни, но други са крехки и слаби. Някои са не повече от илюзии или шепоти. — Кимна към офицерите. — Като Листар ей там. Неговата загадка го защитава, макар че кой може да каже за колко дълго? Във всеки случай, сър, тези щитове не са само неща, които ни защитават. Те са и онова, зад което се крием.