Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Когато най-сетне й позволиха да се изправи, сякаш след много, много време, тя потръпна, щом долната й риза и роклята се смъкнаха по плътта й. Бялата вълна й се стори тежка като олово. Опита се да приеме изгарящото парене като добре дошло. Но беше трудно. Много трудно. Все пак хлипането й сякаш секна много бързо и само, а потокът сълзи пресъхна скоро. Нито хленчеше, нито се гърчеше. Погледна се в огледалото на стената с похабения златен варак на рамката. Колко хиляди жени, наказвани в тази стая, бяха карани да видят отражението си след това и да помислят защо са наказани — но не заради това го направи. Лицето й все още беше зачервено, но вече изглеждаше… спокойно. Въпреки болезненото парене по задника всъщност се чувстваше спокойна. Може би трябваше да се опита да запее? Не, едва ли. Извади ленената кърпа от ръкава си и грижливо изтри страните си.
Силвиана я огледа доволно, след което прибра чехъла в тесния долап срещу огледалото.
— Мисля, че спечелих вниманието ти от самото начало, иначе ще се наложи да съм по-сурова — сухо каза тя, докато оправяше дебелия си кок. — Все едно, съмнявам се, че ще те видя скоро тук. Сигурно ще се зарадваш, ако ти кажа, че поразпитах за това, което помоли. Мелейр вече бе започнала да разпитва. Жената наистина е Леане Шариф, макар че Светлината само знае как… — Замълча, поклати глава, придърпа отново стола си зад писалищната маса и седна. — Тя ужасно се безпокои за теб, повече, отколкото за себе си. Можеш да я навестиш в свободното си време. Стига да ти остане свободно време. Ще те упътя. Тя е в отворените килии. А сега няма да е зле да побързаш, ако искаш да хапнеш нещо преди първия си урок.
— Благодаря — отвърна Егвийн и тръгна към вратата.
Силвиана тежко въздъхна.
— А реверансът, Чедо? — Топна перото в обкованата със сребро мастилница и взе да пише в тефтера за наказанията със ситен, изряден почерк. — Мда, ще те видя тук на обяд. Май ще се наложи първите си две яденета в Кулата да ги изядеш права.
Егвийн можеше да спре дотук. Но през нощта, докато чакаше Заседателките да се съберат в Съвета в Тел-айеран-риод, беше избрала тънкото въже, по което да върви. Смяташе да се бори, но в същото време трябваше да го прави, докато привидно отстъпва. Поне донякъде. С граници, наложени от самата нея. Отказът да се подчини на всякакви заповеди щеше само да прилича на инат — и може би щеше да доведе до затварянето й в килия, където щеше да е безполезна — но на някои заповеди не трябваше да се подчинява, за да съхрани поне капка достойнство. А трябваше да го съхрани. И не само трохи. Не можеше да им позволи да отричат коя е, колкото и упорито да настояваха.
— Амирлинският трон не кляка на никого — отвърна спокойно тя с пълното съзнание каква реакция ще последва.
Лицето на Силвиана се вкочани и тя отново вдигна перото.
— Значи ще те видя и по вечерния час. Съветвам те да напуснеш без повече приказки, освен ако не държиш да прекараш целия ден на коляното ми.
Егвийн напусна, без да каже нищо повече. И без да приклекне. Тънко въже. Връвчица, изпъната над дълбока пропаст. Но трябваше да мине по нея.
За нейна изненада, Алвиарин крачеше в коридора отвън, загърната в шала си с белите ресни; взираше се в нещо в невидимата далечина. Знаеше, че вече не е Пазителката на Елайда, но не и защо са я отстранили толкова внезапно. Шпионирането в Тел-айеран-риод подаваше само дреболии; в много отношения беше само колебливо отражение на будния свят. Алвиарин трябваше да е чула ревовете й, но странно, Егвийн не изпита никакъв срам. Водеше стара битка, а във всяка битка получаваш рани. Ледената обикновено Бяла днес не изглеждаше толкова хладна. Всъщност изглеждаше доста възбудена, устните й бяха леко разтворени, очите — пламнали. Егвийн и нея не удостои с реверанс, но Алвиарин само я изгледа изпепеляващо, преди да влезе в кабинета на Силвиана. Много тънко въже.
По-натам по коридора стояха две Червени и наблюдаваха, едната закръглена, другата слаба, и двете със студени погледи, с шалове, заметнати на ръцете им така, че да се открояват дългите червени ресни. Не бяха същата двойка, която видя на събуждане, но присъствието им тук не беше случайно. Не че бяха точно пазачки, но пък не бяха точно и не-пазачки. На тях също не приклекна в реверанс. Изгледаха я безизразно.