Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Страф се събуди. Това бе първата му изненада.
Лежеше в леглото си и се чувстваше така, сякаш някакъв великан го е удрял в стена. Изпъшка и се надигна. По тялото му нямаше рани, но всичко го болеше и главата му направо се пръскаше. До леглото стоеше един от знахарите на армията, млад мъж с дълга брада. Погледна го внимателно и каза:
— Знаете ли, милорд, трябваше да сте мъртъв.
— Но не съм — изръмжа Страф. — Донеси ми калай.
Дотича войник със стъкленица. Страф я изгълта и едва сега осъзна колко е сухо гърлото му. Разпали леко калая и веднага усети нарастваща болка от раните, но бе готов да го понесе заради прояснените сетива.
— Колко време мина?
— Почти три дни, милорд — отвърна знахарят. — Не знаехме какво сте яли, нито защо. Чудехме се дали да не стимулираме повръщане… но не знаехме дали решението за приемането на отровата не е било ваше.
— Отлично си се справил — похвали го Страф. — Кой командва армията?
— Генерал Джанарл, милорд.
— И защо не е наредил да ме убият?
Знахарят премигна изненадано и погледна към войниците в шатрата.
— Милорд — обади се Грент, — кой би посмял да ви предаде? Всеки, който се опита, щеше да намери смъртта си в шатрата си. Генерал Джанарл беше много обезпокоен за вашето здраве.
„Разбира се — осъзна Страф. — Те не знаят, че Зейн го няма. Мислели са, че ако нещо се случи с мен, Зейн ще отмъсти или сам ще вземе властта“. Изсмя се гръмогласно, с което засили изненадата на хората в шатрата.
„Аз те победих — помисли си той. — Няма те, а аз съм жив“.
Това, разбира се, не значеше, че Зейн няма да се върне — но не значеше и обратното. Може би… само може би… Страф се бе отървал от него.
— Мъглородната на Елънд — каза той.
— Проследихме ги известно време, милорд — докладва Грент. — Но те се отдалечиха твърде много и лорд Джанарл нареди на съгледвачите да се връщат. Изглежда, се е отправила към Терис.
Той се намръщи.
— Кой е с нея?
— Смятаме, че синът ви Елънд също е избягал — рече войникът. — Но може да е само примамка.
„Зейн го е направил — помисли си изненадано Страф. — Наистина се отърва от нея. Освен ако това не е някакъв номер. Но тогава…“
— Армията на колосите?
— Напоследък там често избухват двубои. Тези чудовища са неукротими.
— Нареди на нашата армия да събира лагера. Незабавно. Отстъпваме към Северната област.
— Милорд? — попита стреснато Грент. — Мисля, че лорд Джанарл подготвяше атака и чакаше само вашата заповед. Градът е слаб, след като Мъглородната замина.
— Отстъпваме — повтори усмихнато Страф. — Поне засега. „Да видим дали планът ти ще проработи, Зейн“.
Сейзед седеше в малката кухненска ниша, опрял лакти върху масата. Пръстените му блещукаха. Бяха малки за металоеми, но съхраняването на ферохимични качества изискваше време. Щеше да отнеме седмици, за да напълни дори само един от пръстените, а той разполагаше с броени дни. Дори бе изненадан, че колосите се бяха забавили толкова.
Три дни. Времето не беше много, но той подозираше, че в предстоящия конфликт ще му трябват всичките му сили и умения. Досега бе успял да съхрани по съвсем малко от всяко качество. Достатъчно за краткотраен изблик в случай на нужда, когато другите металоеми се изчерпят.
Клъбс подаде глава от кухнята. За очите на Сейзед изглеждаше размазан. Дори с очилата, които си бе сложил — за да компенсира съхраняваното в металоемите на допълнително зрение, — пак му бе трудно да го различава.
— Това е — обяви Клъбс с приглушен за Сейзед глас: друг металоем съхраняваше слух. — Най-сетне заминаха.
Сейзед се съсредоточи, за да вникне в чутото. Мисълта му се влачеше лениво, като през гъст сироп, и му трябваха няколко секунди, преди да осъзнае какво казва Клъбс.
„Заминали са… войниците на Страф… оттеглили са се…“
Покашля се леко, преди да отговори.
— Той отговори ли на някое от писмата на лорд Пенрод?
— Не — отвърна Клъбс. — Но екзекутира последния вестоносец.
„Виж, това не е добър знак“ — помисли бавно Сейзед. Разбира се, през последните дни нямаше кой знае колко добри знаци. Градът бе на ръба на гладна смърт, оскъдните запаси от гориво бяха на привършване. Тази вечер се очакваше да завали сняг, ако Сейзед бе предположил правилно. Толкова по-неудобно му бе да седи в топлата кухня и да хапва чорба, докато металоемите му трупат сила, здраве, сетива и бързина на мисълта. Рядко се бе опитвал да напълни толкова много металоеми едновременно.
— Не изглеждаш добре — отбеляза Клъбс и седна.
Сейзед премигна и обмисли думите му.
— Заради моя златоем — отвърна бавно. — Той черпи от здравето ми и го съхранява. — Сейзед погледна купата с чорба. — Трябва да ям, за да възстановявам силата си — каза и пак взе лъжицата.