Вихърът на Жътваря

„Волеви мъж. Но това ще ни послужи добре само ако успея да набия в черепа му факта, че нетърпението е слабост.“ Вярно, един воин трябва да е решителен, но аз това си имаше време и място, а и двете все още не бяха дошли.

Ханан Мосаг отведе Брутен в камерата в самия край на тунела, осмоъгълно помещение с груба каменна зидария. Куполният таван, облицован със светли някога, но вече почернели бронзови плочи, беше толкова нисък, че човек се чувстваше по-скоро като в колиба.

Когато кралят-магьосник откри тази камера, тя и поне четиридесет крачки от тунела бяха под водата, дълбочината следваше наклона, а черната мътна вода почти докосваше тавана на камерата.

Ханан Мосаг източи водата с помощта на малък разлом, отвеждащ към Новородения, след това го затвори и бързо, с рачешко дращене, домъкна наръч от седем дълги един разтег пръта черно дърво по калния коридор. Тя беше започнала да се пълни отново, разбира се, и магьосникът-крал загази из калта до центъра, развърза вързопа и започна да гради осмоъгълна ограда, всеки прът на педя разстояние от стените, по два от всяка страна, задържани почти прави от гъстата тиня. Щом привърши работата си, разбули в най-пълната си мяра от Куралд Емурлан.

На убийствена цена. Искаше да прочисти силата от всичкия хаос, от отровния лъх на Сакатия бог, но задачата се оказа почти непосилна. Изтерзаната му плът, изкривените кости, рядката кръв във вените и артериите — те вече служеха на гибелния свят на Падналия, симбиоза на живот и на сила. Толкова отдавна за последен път бе усетил — истински — чистотата на Куралд Емурлан, че сега, макар и разкъсан и слаб, изгарящият допир на Лабиринта почти го накара да се свие от ужас.

Ханан Мосаг се мъчеше да наложи освещаването над камерата. Да плени силата на Сянката в този свой нов, личен храм. Цяла нощ се бори. Студената вода продължаваше да се вдига, нозете му бяха ледени. Започна да усеща как цялата му съсредоточеност се разпада. И в отчаяние — усещаше как всичко се изплъзва от ръцете му — призова Бащата Сянка.

Скабандари.

В отчаяние. Съзнаваше, че се е провалил…

И внезапно в залата изригна сила, чиста и непоколебима. От водата се вдигнаха гъсти валма пара, от каменните стени запращя зной като от отворена ковашка пещ. Калта на пода се втвърди и циментира прътите от черно дърво.

Горещината проникна в плътта на Ханан Мосаг, прониза го чак до костите. Той закрещя в агония и в същото време го изпълни някакъв нов вид живот.

Не го изцери. Не направи нищо, за да изправи костите му или да отпусне покритата с белези тъкан.

Не, беше по-скоро като обещание, като нашепната подкана за някое по-блажено бъдеще. Заглъхна след десетина удара на сърцето — но споменът за това обещание остана.

Скабандари, Бащата Сянка, все още живееше. Откъснат от кост и от плът, вярно, но духът оставеше. Отвърнал бе на отчаяната му молитва, дарил бе това място със святост.