Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Не. Той предпочита да те боготвори от разстояние.
— Боготвори? Този човек е заблуден. Сеймар Дев, ще го уведомиш ли за това?
— Както искаш, но ще е все едно, Икариум. Разбираш ли, неговият народ те помни.
— Нима? — Очите на Икариум леко се присвиха към Старшия оценител, който бе започнал да трепери от страх пред изключителното внимание на своя бог.
„Духове подземни, защо изобщо ме заинтересува този монах? Нищо привлекателно няма в блясъка на фанатичното преклонение. Единствено непримирима упоритост и скритите ножове на рязката преценка.“
— Може би трябва да поговоря с него в края на краищата — каза Икариум.
— Ще избяга.
— Тогава в двора…
— Където можеш да го хванеш натясно?
Джагът се усмихна.
— Доказателство за всемогъществото ми.
Възбудата на Сирин Канар бе като кипващ казан, с капака готов всеки момент да задрънчи, но той се беше овладял по дългия път надолу в подземните крипти на Пето крило, където влажният въздух лепнеше на езика, където плесента скърцаше под ботушите и пипалата на студа стигаха чак до костите.
Това щеше да е домът на Томад и Урут Сенгар през следващите два месеца и Сирин не можеше да е по-доволен. На светлината на носените от стражите фенери виждаше, с неизмеримо задоволство, изражението на двамата едури, изражението, което се изписваше на лицето на всеки затворник: изтръпналото неверие, потреса и страха в очите им на моменти, а после отново онзи глупав отказ да приемат реалността.
Знаеше, че тази нощ ще изпита сексуално удоволствие и че този миг сега е само едната половина от диалога на страстта. Щеше да заспи задоволен, доволен от света. Неговия свят.
Вървяха по най-долния коридор чак до самия му край. Сирин даде знак да отведат Томад в килията вляво; Урут — в килията срещу него. Погледа как жената Едур, с последен поглед през рамо към съпруга си, се обърна и тръгна с тримата ледерийски стражи. След миг Сирин я последва.
— Знам, че ти си по-опасната — каза й, докато един от стражите се наведе да постави прангата на десния й глезен. — Тук има сенки само докато и ние сме тук.
— Оставям съдбата ви на други — отвърна тя.
Той я изгледа за миг.
— Посетители ще ви бъдат забранени.
— Да.
— Шокът си отива.
Погледна го и той видя в очите й сурово презрение.
— На негово място идва отчаянието.
— Върви си, окаянико.
Сирин се усмихна.
— Свалете наметалото й. Защо само Томад да понася студа?
Тя избута ръката на тъмничаря и сама разкопча токата.
— Като бяхте толкова глупави да откажете Едурския дар — каза той, — сега получете Ледерийския. Даден с удоволствие.
Тя не отвърна и Сирин махна на охраната.
— Хайде. Да ги оставим на тъмнината им.
Щом последният ек на стъпките им заглъхна, Пернатата вещица излезе от килията, в която се беше крила. Гости бяха дошли в личния й свят. Гости нежелани. Нейни бяха тези коридори. Неравните камъни под нозете й, хлъзгавите мръсни стени на ръка разстояние, влажният въздух, вонята на гнило, самата тъмнина — всичко това беше нейно.
Томад и Урут Сенгар. Урут, която някога бе притежавала Пернатата вещица. Какво пък, имаше справедливост в това. Пернатата вещица беше ледерийка в края на краищата, и кой можеше да се усъмни, че големият прилив се е обърнал?
Промъкна се в коридора, обутите й в мокасини крака стъпваха безшумно по пода. След това се поколеба. Искаше ли да ги види? Да се присмее на ориста им? Изкушението бе твърде силно. Но не, по-добре да остане невидима, незнайна за тях.
А те вече си говореха. Тя се приближи, за да слуша.
— … скоро — говореше Томад. — Това, повече от всичко друго, налага намесата ни. Ханан Мосаг ще се обърне към жените и ще се сключи съюз…
— Не бъди сигурен в това — отвърна Урут. — Не сме забравили истината за амбицията на краля-магьосник. Това е негово дело…
— Преодолей го това — няма избор.
— Може би. Но ще са нужни отстъпки, а това ще е трудно, защото не му вярваме. О, той ще даде думата си, несъмнено. Както казваш, нямаме избор. Но колко струва думата на Ханан Мосаг? Неговата душа е отровена. Той все още копнее за онзи меч, за силата, вложена в него. А това ние няма да му дадем. Никога в неговия обсег. Никога!
Чу се дрънчене на вериги и след това — гласът на Томад:
— Не говореше като луд, Урут.
— Да — тихо отвърна тя.
— Беше прав в гнева си.
— Да.
— Както и ние, на Сепик, когато видяхме колко ниско са паднали нашите родственици. Злочестината им, това, че бяха предали всичката си воля, всичката си гордост. Та те са били Тайст Едур! Ако знаехме това отначало…
— Щяхме ли да ги оставим, съпруже?