Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Все пак вашият отряд се възстанови.
Но ефрейторът поклати глава.
— Едурът, който ни командваше — той знаеше, че новината, която носим за столицата — тази за горящите кораби и за телата на Тайст по пътищата — тази новина налага да се измъкнем. Колкото от нас успеят да се измъкнат. Сър, с едура в челото ние побягнахме. Седем от нас в началото — другите петима едури бяха избити в първия момент на атаката — седем, след това пет.
— Този враг преследва ли ви? — попита с тих, замислен тон Трайбан Гнол.
— Не, сър. Те нямаха коне — поне не видяхме коне.
Канцлерът само кимна. После попита:
— Човеци ли?
— Да, сър. Но не ледерии, нито от някое племе, доколкото можахме да видим. Сър, те използваха арбалети, но не като малките, които използваме в плитчините при лов на шаран. Не, тези оръжия бяха от черно желязо, с дебели корди и стрели, които пробиват броня и щит. Видях как един от войниците ми бе съборен от такава стрела, умря на мига. И…
Замълча, когато Трайбан Гнол вдигна пръста си с изящен маникюр.
— Един момент, войник. Момент. Нещо, което казахте. — Канцлерът вдигна очи. — Петима или шестима едури, убити в самото начало на засадата. И откриването на тела на едури по пътищата, водещи от крайбрежието. Никакви тела на ледерии по пътищата, така ли?
— Не намерихме такива, сър.
— И все пак шестият едур оцеля след първия удар в поляната — как?
— Трябва да им се е сторило, че не е. Стрелата беше в гърба му, сър, тази, която в края на краищата го уби. Той се беше смъкнал от седлото си. Съмнявам се някой да е очаквал, че ще стане отново, ще се качи на коня си…
— Вие видяхте това със собствените си очи?
— Да, сър.
— А стрелата… преди или след гърма и огъня дойде?
Ефрейторът се намръщи, после отвърна:
— Преди. Точно преди — нямаше и едно мигване от едното до другото, мисля. Да, сигурен съм. Той беше първият поразен.
— Защото явно е бил командирът?
— Предполагам, че да, сър.
— Този гръм и огън… къде удари първо магията? Позволете сам да отговоря на това: сред останалите едури.
— Да, сър.
— Е, вече можете да си вървите. Сирин, останете за момент.
Щом вратата се затвори, Трайбан Гнол се изправи.
— Блудния да ни пази! Проклето нашествие! Срещу Ледерийската империя!
— Звучи по-скоро срещу едурите, сър.
Канцлерът го изгледа с гняв.
— Проклет глупак. Това е случайност — интересен детайл най-много. Без никакво значение. Сирин, едурите ни управляват — може би само на думи, да, но те са наши окупатори. Сред нас. Могат да командват ледерийските сили както намерят за нужно.
Удари с юмрук по бюрото. Лакираната кутия подскочи, капакът падна и издрънча. Трайбан Гнол зяпна онова, което лежеше вътре.
— Ние сме във война. Не война, която ние сме планирали, не. Война!
— Ще съкрушим тези нашественици, сър…
— Разбира се, стига да можем да отвърнем на магията им с нашата. Това също е без значение.
— Не разбирам, сър.
Трайбан Гнол го изгледа с гняв. „Знам, че не разбираш. Точно затова рангът ти никога няма да бъде повишен, жалък простак.“
— След като приключиш с „усмиряването“ на другите войници, Сирин — а, да, и с повишението на нашия млад и находчив ефрейтор — искам да предадеш, лично, съобщение на Карос Инвиктад.
— Сър?
— Покана. Трябва да дойде в двореца.
— Кога?
— Незабавно.
Сирин отдаде чест.
— Слушам, сър.
— Върви.
Когато остана сам, Трайбан Гнол отново заби поглед в бюрото си. В кутията с падналия капак. Където лежеше малка плоска бутилка. Беше останала само една трета от съдържанието й.
Трайбан Гнол често извличаше задоволство от самото знание, че е скрита в кутията. Често си спомняше как налива от съдържанието й в съда за вино, от който знаеше, че ще пие Езгара Дисканар там, в онзи последен ужасен ден. В тронната зала. Езгара и онзи жалък Първи евнух. Нисал трябваше да е следващата. Не Брис. Не, всеки друг, но не и Брис.
Жалко.
16.