Вихърът на Жътваря

Тъмните очи на Ханан Мосаг се присвиха.

— Какво знаеш за това, Брутен Трана?

— Само това, което знаят повечето едури. Феар замина, за да издири Бащата Сянка. В отговор на своя брат. В отговор на теб, магьоснико-крал.

— Явно е имало помирение — каза със свити устни Ханан Мосаг.

— Може и да е имало. Не отговори на въпроса ми.

— Не мога. Защото не знам.

— Пак ли ще увърташ?

— Обвинението ти е несправедливо, Брутен Трана.

— Да започнем ритуала. Кажи ми, пътуването ми в плът ли ще бъде?

— Не. Така би загинал мигновено, воине. Трябва да изтръгнем духа ти на свобода.

Брутен Трана отиде в центъра на камерата, свали меча и колана си и легна по гръб.

— Затвори очи — каза магьосникът-крал и припълзя до него. — Поведи ума си към сладката утеха на Сянката. Ще усетиш допира ми на гърдите си. Скоро след това всякакъв усет за физическото ти тяло ще изчезне. Тогава отвори очи и ще се озовеш… другаде.

— Как ще разбера, когато намеря пътеката, която търся?

— По силата на търсенето ще намериш, Брутен Трана. А сега — тишина. Трябва да се съсредоточа.

След малко магьосникът-крал се пресегна и отпусна длан на гърдите на воина.

Само това.

Тялото, лежащо пред него, повече не вдиша. Оставено само задълго, щеше да започне да гние. Но мястото бе осветено, оживяло вече от силата на Куралд Емурлан. Развала тук нямаше да има. Времето повече нямаше да тече за това тяло.

Ханан Мосаг започна да претърсва облеклото на Брутен Трана. Воинът имаше нещо скрито по себе си — нещо с аура на груба сила, която порази сетивата на магьосника-крал като воня. Той зарови из джобовете от вътрешната страна на коженото наметало на воина и не намери нищо освен някакво опърпано писмо. Изсипа на пода кесийката му за монети, вързана за оръжейния колан. Едно лъскаво камъче, черно като оникс, но нищо повече от огладен от вълните обсидиан. Три дока — местните пари. И нищо друго. С нарастващо раздразнение Ханан Мосаг започна да разсъблича воина.

Нищо. И все пак го надушваше, то се просмукваше през дрехите.

Ханан Мосаг изръмжа и се отдръпна, ръцете му трепереха.

„Взел го е със себе си. Би трябвало да е невъзможно. Все пак… каква друга възможност има?“

Трескавият му поглед се спря на смачканото писмо. Взе го, приглади тънкия лен и зачете написаното.

Отначало не можа да проумее показанието — не, не беше показание, осъзна след миг. Изповед. Подпис, какъвто не бе виждал преди, толкова стилизиран по ледерийския обичай, че почти нечетивен. След няколко мига трескаво мислене прозрението дойде.

Вдигна очи и погледът му се спря на вече голото тяло на Брутен Трана.

— Що за измама си замислял с това, воине? Може би си по-умен, отколкото си представях. — Замълча и се усмихна. — Вече е без значение.

Извади камата си.

— Малко кръв, да. Да подпечата свещения живот на моя храм. Скабандари, ти ще разбереш това. Да. Необходимостта.

Пропълзя до Брутен Трана.

— Доведи онзи, когото търсим, воине. Да. Ала извън това, уви, не си ми нужен повече.

Вдигна ножа и го заби в сърцето на воина.