Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Топлина.
Силата дойде. Беше истински поток. Гневен, да, но истински. Водата бе познавала живота от толкова дълго, че не таеше спомен за чистота. Сила и дар се бяха слели ведно — и водата се покори на своя бог.
И той ги отпрати.
Бъг отвори очи и видя пред себе си пуста улица.
В стаята си Карса Орлонг свали от рамото оръжието си и се вторачи в дългата маса, на която гореше маслен светилник.
Толкова много имаше да премисли, кипнала пяна от нещо, забито дълбоко в него. Робите. Низвергнати, защото животът им беше безсмислен. И едурите, както и ледериите, бяха безсърдечни същества, при това страхливи. Готови да обърнат гръб, за да не видят цената на безразличието си. Готови да лишат от братство всекиго и всеки път, когато това ги устройва.
И в същото време го наричаха варварин.
Щом е така, той с охота приемаше това различие.
И верен на ясното си, дивашко разбиране за добро и зло, щеше да затаи в ума си онази сцена — онези изтерзани лица, насълзените очи, които сякаш грееха така ярко, че докосването им го изгаряше — да я затаи за мига, в който щеше да се изправи срещу император Рулад. И за след това, когато се изправеше срещу всеки ледерий и всеки едур, дръзнал да застане на пътя му.
Така се закле и всички те щяха да видят това.
Тази хладна мисъл го задържа вцепенен още десетина мига, а после в ума му се върна друг образ. Икариум, онзи, когото наричаха Крадеца на живот.
Малко му оставаше да прекърши врата на джага.
И тогава беше видял… нещо… в пепелявото лице. И дойде разпознаването.
Той щеше да отстъпи пред Карса. Дал беше думата си и Карса знаеше, че няма да я наруши.
Джагска кръв имаше у този Икариум, но за нея Карса знаеше малко. Баща или майка Джагът; едва ли беше важно кое.
Но другият родител. Баща или майка. Достатъчно бе видял в лицето на Икариум, за да познае тази кръв. Да я познае като шепота на своята собствена.
Тоблакай.
В разточително обзаведения си кабинет канцлер Трайбан Гнол седна бавно, с неприсъща за него предпазливост. Пред него стоеше прашен, потен и зацапан с петна кръв ледерийски войник. Вдясно от него стоеше Сирин Канар — връщането му от криптите бе съвпаднало с пристигането на вестоносеца.
Трайбан Гнол извърна поглед от грохналия от умора войник. По-късно щеше да повика робите да замият пода, където стоеше сега мъжът; наново да освежат въздуха в стаята с борово масло. Очите му се спряха на лакираната кутия на бюрото пред него и той попита:
— С колко души дойдохте, ефрейтор?
— Още трима. И един едур.
Трайбан Гнол вдигна рязко глава.
— Къде е той сега?
— Умря няма и на три крачки в парадния вход на Домицила, сър.
— Нима? Умря?
— Беше тежко ранен, сър. Съобразих да предотвратя някой лечител да стигне навреме до него. Приближих се да му помогна, когато се олюля, завъртях няколко пъти стрелата в гърба му и натиснах по-навътре. Издъхна, без болка при това, задържах го и когато го положих на пода, натиснах с палеца главната артерия в шията му. Успях да задържа така малко над трийсет мига. Оказа се повече, отколкото може да понесе един едур.
— И сте само ефрейтор на служба при мен? Не мисля. Сирин, след като приключим тук, напишете заповед за повишение на този мъж.
— Слушам.
— И тъй — продължи Трайбан Гнол, — след като сте с най-високия ранг сред останалите ледерии, задължението да докладвате се падна на вас.
— Да, сър.
— Трябват ми имената на останалите.
Ефрейторът като че ли трепна за миг.
— Сър, без моите войници никога нямаше да мога да…
— Разбирам лоялността ви и ви поздравявам. Уви, трябва да погледнем ситуацията с ясно око. Трябва да осъзнаем необходимостта. Тези войници не са мои. За разлика от вас.
— Те са лоялни, сър…
— Спрямо кого? Спрямо какво? Не, рискът е твърде голям. Но ще ви отстъпя това. — Погледът на канцлера пробяга към Сирин. — Бързо и безболезнено. Никакви разпити.
Сирин вдигна вежди.
— Никакви?
— Никакви.
— Както заповядате, сър.
Ефрейторът облиза устни и промълви с явно усилие:
— Благодаря ви, сър.
Канцлерът кимна разсеяно и погледът му отново се спря на лъскавата кутия от черно дърво на бюрото му.
— Бих искал да попитам отново. Никакъв отличителен знак ли нямаше кои са те? Никакво официално обявяване на война?
— Нищо такова, сър — отвърна ефрейторът. — Стотици горящи кораби — това беше тяхната декларация за война. И дори тогава изглеждаха… малобройни. Никаква армия — никаква следа изобщо за дебаркирането.
— И все пак имаше такова.
— Блудния да пази, да! Сър, яздех с двадесет ледерии, всички ветерани, и шестима Тайст Едур от арапаите. Въпреки едурската магия ни хванаха в засада на една поляна зад изоставен чифлик. В един момент — докато мислехме да вдигаме лагера си — яздехме през висока трева — сами — а в следващия имаше гръм и огън, и хвърчаха тела — хвърчаха, сър, във въздуха. Или само крайници. Парчета. Стрели засъскаха в тъмното.