Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Поробени от човеци. Заслужаваха да ги освободим, нали?
— От остров Сепик ли, императоре? — попита Урут. — За тях ли говорите?
— Те наистина бяха освободени — допълни Томад и кимна.
Рулад се наведе напред.
— Поробени родственици. Освободени. Защо тогава, скъпи ми татко, сега гният във вериги?
Томад изглеждаше неспособен да отговори, на сбръчканото му лице се изписа объркване.
— Чакат твоето благоволение — каза Урут. — Императоре, ние търсихме аудиенция с теб много пъти след завръщането си. Уви… — Тя погледна през рамо към Трайбан Гнол. — Канцлерът ни отпращаше. Неизменно.
— И тъй — изхриптя гласът на Рулад, — вие ги обявихте за гости на империята, каквото бе тяхното право, след което ги настанихте — къде? Не в многобройните ни чудесни резиденции около двореца. Не. Избрахте каторжническите изкопи — ямите, редом с Длъжници, предатели и убийци. Това ли е представата ти за Дара на гостенина в твоя дом, Томад? Урут? Странно, защото не помня в младостта си такова тежко предателство спрямо обичая на Тайст Едур. Не и в Дома на моето семейство!
— Рулад, императоре — каза Томад, почти отстъпил пред гнева на своя син, — видя ли тези наши родственици? Те са… жалки. Да ги погледнеш означава да се почувстваш опетнен. Омърсен. Духът им е съкрушен. Превърнали са се в подигравка на всичко, което е Тайст Едур. Това бе престъплението, нанесено от хората на Сепик срещу нашата кръв, и за това ние отвърнахме, императоре. Островът вече е мъртъв.
— Наши родственици — изшепна императорът. — Обясни ми, татко, защото не разбирам. Ти виждаш престъплението и налагаш присъдата си, да, в името на едурската кръв. Колкото и да е омърсена, колкото и да е нечиста. Всъщност тези подробности са несъществени — те по никакъв начин не засягат наказанието освен, може би, да го направят още по-сурово. Всичко това, тате, е една нишка на мисълта и тя върви вярно. Но има и друга, нали? Изкривена, заплетена. Тази, според която жертвите на онези човеци не заслужават нашата обич, според която те трябва да бъдат скрити, оставени да изгният като мръсотия.
— За какво отмъщаваш тогава?
— Къде — о, къде, тате — е Дарът на гостенина? Къде е честта, обвързваща всички Тайст Едур? Къде, Томад Сенгар, къде, във всичко това, е моята воля? Аз съм императорът и лицето на империята е мое и само мое!
Докато крясъкът му отекваше в тронната зала и бавно заглъхваше, Урут и Томад стояха като онемели. Лицата им бяха сиви като пепел.
Трайбан Гнол, застанал на няколко крачки зад и между двамата едури, приличаше на каещ се жрец, забил поглед в пода. Но Блудния, чиито сетива притежаваха чувствителност, далеч надвишаваща усета на който и да било смъртен, успя да чуе учестения пулс на поквареното му сърце; успя да подуши мрачното ликуване, прикрито зад добродушната скръбна маска на лицето му.
Урут като че ли най-сетне се съвзе. Изправи рамене и заговори:
— Императоре, не можем да знаем каква е волята ти, след като бяхме възпрепятствани да се видим с теб. Нима е в правото на канцлера да отказва на родните баща и майка на императора? На кръвта на самия император? А какво да кажем за всички други Тайст Едур? Императоре, около теб е издигната стена. Ледерийска стена.
Блудния чу как сърцето на Трайбан Гнол за миг замръзна в клетката си.
— Ваше величество! — извика с възмущение канцлерът. — Не съществува такава стена! Вие сте защитен, да. Наистина, От всички, които искат да ви навредят…
— Да му навредят? — изрева Томад и се обърна рязко към канцлера. — Той е нашият син!
— Разбира се, не вие, Томад Сенгар. Нито вие, Урут. Може би необходимата защита около един владетел ви прилича на стена, но…
— Искаме да говорим с него!
— От вас — изхриптя жестоко гласът на Рулад — не желая да слушам нищо. Вашите думи са само лъжи. И двамата ме лъжете, както лъже Ханан Мосаг, както ме лъже всеки от ближните ми Тайст Едур. Нима си мислите, че не мога да надуша вонята на страха ви? Омразата ви? Не, нищо няма да слушам от двама ви. Но вие сега ще ме чуете.
Императорът бавно се изправи в трона си. Изгледа ги сурово.
— Нашите родственици ще бъдат освободени. Това заповядвам аз. Ще бъдат освободени. За вас, мои скъпи родители, изглежда, е нужен урок. Вие ги оставихте да гният в тъмницата. В корабите. В каторжните ями. От тези нечувани действия мога само да съдя, че не съзнавате ужаса на това изтезание. Ето защо присъдата ми е да вкусите малко от онова, което сте им наложили. Двамата ще прекарате два месеца затворени в подземните тъмници на Петото крило. Ще живеете в мрак, ще получавате храна само веднъж на ден през улеи в таваните на килиите си. Няма да има с кого да говорите освен помежду си. Ще бъдете в окови. В мрак — разбра ли, Урут? В истински мрак. Никакви сенки, с които да си играеш, никаква сила, която да шепне в ухото ти. Този път ви съветвам да си помислите дълго какво означава Дарът на госта за един Тайст Едур, какво означава почитта към наш ближен, все едно колко са пропаднали. Какво наистина означава да освободиш. — Рулад махна с ръка. — Отпратете ги, канцлер. Призлява ми от тяхното предателство към ближните ни.