Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Блудния, стъписан почти толкова, колкото бяха Томад и Урут, пропусна жеста, подаден от Трайбан Гнол към стражите ледерии да пристъпят напред. Бяха се появили бързо, сътворени сякаш от голия въздух, и обкръжиха Томад и Урут.
Ледерийски ръце, в желязна броня и неумолими, се впиха в ръцете на двамата Тайст Едур.
И Блудния разбра, че краят е започнал.
Надеждата на Сеймар Дев да приключи нещата, преди да са започнали, се изпари бързо. Все още беше на четири разтега от Карса Орлонг, когато той се озова при Икариум и Таралак Вийд. Беше подходил отстрани, почти зад джага — който се беше обърнал, загледан в мътните води на канала — и пред очите й се пресегна, спипа Икариум за ръката под мишницата и го обърна рязко.
Таралак Вийд се хвърли да го отблъсне и главата му се отметна от удар, който изглеждаше почти нехаен. Гралът се строполи на паважа и не помръдна.
Икариум се беше вторачил учудено в ръката, стиснала го над левия лакът.
— Карса! — извика Сеймар Дев. Минувачите — видели какво бе сполетяло Таралак Вийд — бързаха да се отдалечат. — Само да си убил грала…
— Той е нищо — изръмжа Карса, без да откъсва очи от Икариум. — Предишният ти пазач, джаг, беше много по-труден. Сега стоиш тук и няма никой, който да ме нападне в гръб.
— Карса, той е невъоръжен.
— Но аз съм.
Икариум продължаваше невъзмутимо да гледа ръката, която го стискаше над лакътя — червените ръбове, оставени от прангите около дебелата китка, точките и резките от стари татуировки — все едно не можеше да схване предназначението й. После се обърна към Сеймар Дев и лицето му светна в топла усмивка.
— А, вещицата. Таксилиан и Варат Таун говорят с почитание за теб. Жалко, че не сме се срещали досега — макар да съм те виждал от другата страна на двора…
— Тя не е твоят проблем — изръмжа Карса. — Аз съм твоят проблем.
Икариум бавно се извърна и срещна погледа на тоблакая.
— Ти си Карса Орлонг, който не разбира какво значи да партнираш. Колко приятели си осакатил?
— Те не са приятели. Нито ти.
— А аз? — настоя Сеймар Дев. — Аз не съм ли твой приятел, Карса?
Той се намръщи.
— Какво от това?
— Икариум е невъоръжен. Ако го убиеш тук, няма да се изправиш срещу императора. А ще се озовеш във вериги. Поне докато не ти отсекат главата.
— Вече ти казах, вещице. Вериги мен не ме държат.
— Искаш да се изправиш срещу императора, нали?
— А ако този го убие преди мен? — изръмжа Карса, което видимо изненада Икариум.
— Това ли е проблемът? — попита Сеймар Дев. „И заради това осакатяваш другите борци? Не че някой ще си играе повече с теб, безмозъчен катил.“
— Искаш да се изправиш срещу император Рулад преди мен? — попита учудено Икариум.
— Не моля за разрешението ти, джаг.
— И все пак ти го давам, Карса Орлонг.
Карса изгледа с гняв Икариум, а той, макар и по-нисък, успя някак да срещне очите му като равен, без да вдига глава.
И тогава се случи нещо странно. Сеймар Дев видя как очите на Карса леко се разшириха, докато оглеждаше лицето на Икариум.
— Да — каза той дрезгаво. — Сега разбирам.
— Радвам се — отвърна Икариум.
— Какво разбираш? — настоя Сеймар Дев.
Карса пусна ръката на джага и се отдръпна назад.
— Държиш ли на думата си?
Икариум леко се поклони и отвърна:
— Как бих могъл да не държа?
— Това е вярно. Икариум, свидетел съм.
Джагът се поклони за втори път.
— Не посягай към меча!
Този вик ги накара да се обърнат. Половин дузина ледерийски стражи се приближаваха бавно, с извадени оръжия.
Карса им се изсмя презрително.
— Връщам се в казармата ви, деца. Отдръпнете се от пътя ми.
Раздвоиха се като тръстики пред носа на кану, щом тоблакаят закрачи напред, а след това тръгнаха подире му, подтичваха да не изостанат от дългите му крачки.
Сеймар Дев зяпна след тях, после неволно изохка, преди да е успяла да запуши устата си с ръка.
— Напомняш ми за Старшия оценител, като правиш това — подхвърли Икариум с нова усмивка. Погледът му затърси зад нея. — А, да, там си стои, моят личен лешояд. Ако му махна, мислиш ли, че ще дойде при нас, вещице?
Тя поклати глава, мъчеше се да надвие ледената прегръдка на ужаса, от който ръцете й все още трепереха.