Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Явно това чакане те забавлява — изръмжа Томад.
— Значи ме гледате все пак.
— Вратата гледам, случайно стоиш пред нея.
Размисляше дали да я отвори с ритник, несъмнено. Усмивката на Сирин се разшири. „Уви, за да го направиш, трябва да минеш през мен, а това няма да направиш, нали?“
— Императорът е много зает.
— С какво? — запита ядосано Томад. — Трайбан Гнол решава всичко в края на краищата. Рулад само седи с оцъклен поглед и от време на време кима.
— Нямате високо мнение за сина си.
Видя, че това опъна нерв — двамата заковаха погледи в него.
— Още по-ниско е за Трайбан Гнол — каза Урут.
Нямаше нужда от повече обяснения. Сирин знаеше много добре какво е мнението им за канцлера — всъщност мнението им за всички ледерии. Сляп фанатизъм, разбира се, още по-лицемерен заради увлечението, с което едурите бяха прегърнали ледерийския начин на живот, колкото и да се присмиваха и да заявяваха своето отвращение и презрение. „Щом сте толкова отвратени, защо все още сучете от цицата, Едур? Имахте своя шанс да унищожите всичко това. Нас. И цялата ни ужасна цивилизация.“ Не, нищо не струваха твърденията на тези двама диваци.
По-скоро усети, отколкото чу драскането на вратата зад себе си и бавно се изправи.
— Императорът ще ви приеме.
Томад рязко се обърна към вратата и Сирин видя как се напрегна лицето на кучия син зад високомерната фасада. Урут отметна наметалото си назад и освободи ръцете си. Страх ли беше това в очите й? Видя как пристъпи и застана до съпруга си, но тази близост сякаш ги напрегна още повече.
Сирин Канар отстъпи встрани и разтвори широко вратата.
— Стойте в оградения с плочки кръг — каза им. — Прекрачите ли го, ще ви надупчат със стрели. Предупреждение няма да има. По заповед на самия император. Сега тръгнете. Бавно.
В същия този момент един Тайст Едур и четирима войници ледерии се приближаваха към градските порти на запотени коне. Пешеходците се пръскаха в паника. Петимата конници бяха покрити с кал, двама бяха ранени. Едурът също — от гърба му стърчеше стрела. Едурът умираше. Умираше вече от четири дни.
Блудния следеше с поглед Рулад Сенгар. Императорът седеше сковано на трона, откакто канцлерът се бе върнал да оповести предстоящото пристигане на Томад и Урут. Страх ли беше разколебал куража на императора, че се бавеше да поиска незабавното им явяване? Не можеше да се разбере. Дори предпазливите въпроси на канцлера не бяха довели до нищо.
Традиционните факли изригваха пушек, треперливата им светлина облизваше стените. Трайбан Гнол стоеше, скръстил ръце, и чакаше.
В главата на Рулад се водеха битки. Армии от воля и страст се сблъскваха с кипнали сили на страх и съмнение. Полето бе прогизнало от кръв и осеяно с паднали герои. Или пък в черепа му се бе завихрила заслепяваща мъгла, потискаща като самото забвение, и Рулад се скиташе изгубен сред нея?
Седеше като истукан, облечен в помръкнало злато, кошмарна визия на обезумял художник. Лъскави очи и овъглена плът, изкривена уста и черни кичури сплъстена коса. Изваян на трона да приласкае символи на неизменчивост и плен, но тази лудост бе изгубила всякакъв финес — вечното проклятие на тоталната, крепяща се на угодничеството власт, тиранията на ликуващото раболепие, нетърпящо другомислие.
„Погледни го и разбери какво иде, когато правосъдието е мъст. Когато опълчването е престъпно. Когато скептицизмът е измяна. Призови ги, императоре! Твоя баща, твоята майка. Призови ги да застанат пред теб в този преобърнат кошмар на преданост и отприщи своя гняв!“
— Да влязат! — изграчи Рулад.
Канцлерът махна на един от стражите до страничната врата и той се обърна и я отвори.
Всичко това ставаше вляво от Блудния, на същата стена, на която се беше облегнал, така че не успя да долови какво се случи отвън, чу само няколко неясни думи.
Томад и Урут пристъпиха в тронната зала, спряха в очертания с плочи кръг. И се поклониха на своя император.
Рулад облиза напуканите си устни и промълви:
— Наши родственици.
Томад мълчеше и гледаше намръщено.