Ковачница на мрак

— Винаги ли трябва да са малко, Грип Галас? — Въпросът бе зададен меко и все пак сякаш го удари като плесница през лицето.

Той се извърна, присвил очи, и Хиш Тула усети пропастта, зейнала между него и нея, пропаст, която бе признал, отстъпвайки на настояването на детето Орфантал да заведе момчето първо при нея. Този човек беше стоял в сянката на знатните: слуга, телохранител, животът му подчинен и зависим от същата привилегия, която се беше заклел да защитава. По тази мярка на взаимната необходимост се определяше цялата цивилизация. Сделката беше жестока, напълно нечестна, и от тази мисъл й призля.

— Милейди, има достатъчно поводи за притеснение и без да мислим твърде много — каза Грип. — Прекаленото мислене само ражда проблеми. Една птица свива гнездо, снася яйцата си и пази пиленцата си, и никакво мислене няма в това.

— Ние птици ли сме, Грип?

— Не. Гнездото все не е достатъчно голямо или хубаво, а пиленцата ни разочароват непрекъснато. Дървото не дава достатъчно закрила и дните са твърде къси или твърде дълги. Храната все не стига или е много застояла, а жена ти изглежда все по-грозна всяка сутрин.

Тя го погледна стъписана, а след това избухна в смях.

Реакцията й го стресна и след малко той поклати глава.

— Не очаквам господарят ми да мисли вместо мен, милейди. Всеки от нас трябва да го прави за себе си и това е единствената сделка, заслужаваща уважение.

— И все пак ти получаваш заповеди от него и правиш каквото ти нареди.

Той сви рамене.

— Повечето хора не обичат да мислят прекалено. По-лесно е така. Но съм напълно доволен от сделката, която съм сключил.

— Тогава той ще иска да чуе какво мислиш, Грип Галас.

— Знам, милейди. Просто съжалявам за това, което ще загуби, като му кажа.

— Би ли предпочел да не му кажеш нищо? Да изчакаш за след брачното празненство?

— Да — призна Грип. — Но ще приема това, което трябва, и няма да се оплача, нито ще виня някого.

— Значи наистина си доволен от сделката си.

— Да.

— Напомняш ми за моя кастелан.

— Рансепт ли, милейди? Мъдър мъж.

— Мъдър?

— Никога не мисли прекалено много.

Тя въздъхна и погледна отново свитата.

— Иска ми се да си бях в имението и да се карам сега на кастелана си заради жестокостта му към любимото му куче. Съжалявам, че не мога просто да се скрия и да не обсъждам нищо по-важно от тенията на окаяното животинче.

— Щяхме да скърбим за отсъствието ви, милейди, и да завиждаме на кастелана, че ви гледа.

— Ще ме прелъстяваш ли сега, Грип Галас?

Той повдигна вежди и се изчерви.

— Милейди, простете ми! Винаги съм почтителен в комплиментите си.

— Боя се, че не вярвам на мъже, които правят подобни твърдения.

— И така наранявате себе си.

Тя замълча, вгледа се в очите му и за първи път видя нежността в тях, искрената обич и болката, която явно изпитваше за нея. Всичко това само усили тъгата й.