Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Вълците са верни на природата си — рече в отговор Райз. — А безразличието поразява всеки век и всяко време, жрецо. Съдбата ни е да бъдем тласнати към действие, когато вече е много късно, и едва тогава с усърдие да се поправим. И се бием по челото, и осъждаме това безразличие, което никога не е нашето собствено, или гръмко заявяваме невежеството си, което винаги е лъжа. И стариците влачат метли по улиците, и гробовете се копаят в равни редове, а ние важничим пред лицето на собствената си уязвимост.
Погледът на Седорпул се втвърди.
— Вече ни съветваш да се предадем ли? Историко, подиграваш се с цената на уроците от миналото и това те прави негоден в очите на всички.
— Уроците от миналото заслужават подигравка, жрецо, точно защото никога не се научават. Ако смятате този възглед за негоден, значи не го разбирате.
Кръглото лице на Седорпул потъмня от гняв.
— Ние бърборим и бърборим — докато горките обитатели в провинцията падат под меч и копие! Най-сетне разбирам какво сме ние — ние, които се крием в тази зала. Ти знаеш за нас, историко, трябва да знаеш! Ние сме безполезните. Работата ни е да се терзаем и стенем, да закриваме очите си с треперещи ръце и да оплакваме загубата на всичко, което сме ценили някога, а когато най-сетне не остане никой друг, ще ни смачкат като охлюви под маршируващите си пети!
— Ако вълците наистина са се развихрили между нас, значи отдавна сме се предали — отвърна Райз. — Но вие ме укорявате за подигравката ми към уроците, в които не сме се вслушали. Бдителността е изтощителна необходимост, ако човек държи да защити каквото цени. Губим, като отстъпваме по малко, тук и там, подхлъзване, смушкване. Врагът е неуморен в тази атака и вярно оценява тези малки стъпки. Печелят в хиляда малки победи и знаят много преди нас кога ще застанат над труповете ни.
— Тогава се качи на кулата си — изръмжа Седорпул — и скочи от нея. По-добре да не видиш останките от безполезната ни кончина.
— Последният акт на историка, жрецо, е да преживее историята. Това е най-храбрият акт от всички, защото го изправя непоколебим пред разбирането, че всичката история е лична и че всяка външна истина за света е само отражение на нашите вътрешни истини — истините, които оформят нашите поведения, нашите решения, нашите страхове, нашите цели и нашите апетити. Тези вътрешни истини вдигат паметници и наводняват канали. Те издигат високо величави дела със същата готовност, с която пълнят гробове. Обвиниш ли един апетит, обвиняваш всички наши апетити. Всички плуваме в една и съща река.
— В която дори вълците ще се удавят — промълви Емрал.
— „Разрухата корони не щади и туй аз заявявам на господарите на всичките коптори и палати.“
— Пак Галан! — изръмжа Седорпул и се обърна рязко към Ендест Силан. — Хайде да си ходим. Като споменици са, ще си лежат по рафтовете, докато пламъците нахлуят в стаята.
Но младият псалт се поколеба.
— Господарю — каза той на Седорпул, — не дойдохме ли тук да говорим за Драконъс?
— Не виждам смисъл — отвърна жрецът. — Той е само още един споменик. На самата Майка Тъма.
Емрал Ланеар се изправи, най-сетне готова да се опълчи на обвинителя си.
— Да се присъединиш към сестра Синтара ли отиваш, Седорпул?
— Отивам да търся мир. Виждам в теб трагедията в това да се стои на място.
Излезе. Ендест се поклони на Висшата жрица, но се задържа.
Емрал въздъхна и махна с ръка.
— Върви и го пази.
Щом той се измъкна навън, по-съкрушен от всякога, тя се обърна към Райз.
— Нищо ценно не каза, историко.
— Дъще на Нощта, от другото останах без глас.
Емрал се загледа в гоблена, на който се беше облегнал Седорпул.
— Тя е млада — промълви Висшата жрица. — На здравето и лустрото на красотата се гледа като на праведна добродетел и с това Синтара триумфира. Над мен със сигурност. И над Майка Тъма, чийто мрак скрива всяка добродетел и всеки порок и с това ги слива в един облик… който не издава нищо.
— Може би това е намерението й — изтъкна Райз.
Тя хвърли поглед към него и отново се извърна към гоблена.
— Твърдиш, че не си написал нищо, историко.
— В по-младите си дни, висша жрице, писах много. Има огньове, които горят ярко, и от това младежките очи греят като факли. Всяка купчина дърва, колкото и голяма да е, един ден ще свърши и ще остави само спомени за топлина.