Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Хиляда поети биха благословили драмата и трагедията — каза Келарас.
— Ще отсяват прахта и пепелищата — отвърна Силхас и кимна — за всичките съкровища, които могат само да си въобразят, и с фалшив екстаз ще привличат ридаещи скърбящи за своя публика, и всяка сълза ще превръщат в най-драгоценна перла. По този начин, капитане, поетите се кичат със световната скръб. — Сви рамене. — Но твърде много поети вече са присъствали на пира на двама братя, воюващи заради жена. Лесно е да дебелееш от глупостта.
Келарас поклати глава.
— Дори поетите трябва да ядат, сър.
— А глупостта е най-опасното вино, винаги подръка със сладките си обещания, без мисъл за утрешното главоболие. Уви, не само поетите присъстват на пира на нашето безумие.
— Вярно, сър, но те дъвчат по-дълго.
Силхас се засмя. А после, когато Аномандър пристъпи напред, за да поеме ръката на Хиш Тула, изсумтя и рече:
— Какво мислиш за оная стара жила, дето чака в готовност?
— Присъствието му ме безпокои — призна Келарас. — Грип Галас имаше други задачи и се боя, че присъствието му тук означава провал.
— Дано не си прав — измърмори Силхас.
Келарас вдигна глава и огледа замислено небето на север.
— Боя се за именията по края на гората, сър. Толкова много пожари и никакъв огън от много дни. Знае се, че блатата поглъщат пламъците, но не ги убиват. Ако вятърът ги разнесе…
— Речният бог се бори с онези пламъци, капитане. Ще се провали само когато умрат последните Отрекли се в гората.
Келарас го погледна.
— Домашните мечове само чакат заповедта, сър.
Силхас го погледна твърдо.
— Ще рискуваш ли живота си в защита на неверници, капитане?
— Ако така ми се заповяда, сър.
— А ако Майка Тъма смята Отреклите се за свой враг?
— Не ги смята.
— Така е. Но все пак питам.
Келарас се поколеба.
— Сър, за това не мога да говоря от името на никой друг. Но няма да последвам никое божество, което поиска да убивам.
— Защо?
— Защото знаем, че убийството е грешно.
— Толкова ли е просто, капитане? Няма ли изключения? Не чертаем ли кръгове в пясъка и не твърдим ли, че всичко извън тях е по-долно от нас, и с това разграничаване не се ли оправдаваме от престъплението в убийство?
— Софистика, сър.
— И все пак, като воин, капитане, ти си извършвал убийства в името на нашия народ и в името на своя господар.
— Да, но отнемайки живот не изпълнявам повелята на нито един бог. Престъплението е мое и не го прехвърлям на други рамене. Ако го правех — ако всички го правехме, — тогава никой бог нямаше да понесе бремето на тези престъпления. Но нещо повече: ние нямаме това право.
— Легионът на Урусандер не е съгласен с теб, капитане.
— С меч съм готов да споря, сър.
Лорд Аномандър и лейди Хиш Тула вече бяха на конете си и Келарас видя, че Грип Галас се присъедини към тях. След малко процесията отново тръгна. Капитанът се зачуди дали Андарист, затворен в предната карета, се е ядосал от забавянето и дали е потърсил обяснение от слугата си. След това очите му се спряха на меча на кръста на господаря му, в лакираната ножница от черно дърво. Оръжие, благословено от богиня, изковано, за да отнема живот. „Но тя отказа да му каже чий живот. Кой ще умре в нейно име?“
Но мечът беше неназован и щеше да остане безименен до края на церемонията на Андарист. Нямаше да има никакви поличби поне засега. Ако съвършенството беше възможно, Аномандър щеше да го потърси за своя брат и Енесдия. Или да умре.
— Андарист е най-добрият от нас — каза Силхас.
Келарас го разбра. Силхас говореше за братята си, сякаш мислите му бяха тръгнали по пътека успоредна на тази на капитана.
— За него — продължи белокожият андий — ние ще донесем мир на владението. От всичко, което следва, капитане, би могъл да измериш целостта на една братска любов. Като теб, Келарас, Аномандър няма да убива в нейно име.
„Добре е, че мечът няма глас.“
Щом излязоха от Карканас и поеха по северния път, капитан Скара Бандарис пристигна с отряда си. Слънцето се бе снишило и нощта обещаваше да е топла.
Много преди имението да изникне пред очите им, кучето започна да се присвива боязливо и да хвърля погледи към Гризин Фарл, сякаш се съмняваше в избраната посока. При този знак стъпките на азатаная се забавиха и той продължи напред колебливо.
Нямаше думи, с които да облекчи усилващото се безпокойство на кучето, след като не можеше да намери такива и за себе си. Титлата Закрилник не беше почетна, а и той не я беше избрал по своя воля. Нещата, от които закриляше, не можеше да понесе никой, но той щеше да е първият, който да се изправи на пътя им, първият, който да устои на бурята им, и първият, който да пусне кръв. Знаеше, че малцина го разбират, дори между азатанаите. А сред джагътите лордът на Хейт беше единственият, който бе обърнал гръб, отбягвайки погледа му.