Ковачница на мрак

Грип Галас заговори:

— Простете, господарю…

Но Аномандър вдигна ръка и без да откъсва очи от Хиш, каза:

— Виждам, че имаш да ми кажеш сериозни неща, Грип, и няма да ги пренебрегна. Моля те, след малко.

— Разбира се, господарю.

Грип плесна с юздите и подкара към челото на колоната, а Хиш се загледа след него изоставена.

— Няма ли да слезете, лейди Хиш?

Сепната, тя го направи и застана до главата на коня, с юздите в ръка.

— Не се отзовахте на поканата ми, милейди. Признавам, че изпитвам срам за дързостта си. Толкова отдавна беше все пак, и годините са ни отдалечили. Но все още се чувствам като дете в очите ви.

— Никога не си бил това — отвърна тя. — И срамът е мой. Ето ме, отстъпих пред жеста ви на съжаление.

Той се взря в нея смутен.

— Говорих с Грип Галас — продължи тя. — Той е безцеремонно откровен в поведението си, но започнах да харесвам искреността му.

— Грип е най-малко безцеремонният мъж, когото познавам.

— Значи съм изиграна.

— Не, ни най-малко. Ако е принуден да крие чувствата си, лейди Хиш, той се обърква. В това, че е дошъл при вас преди мен, има история, предполагам. Последното, което знам за него, е, че пътуваше от дома Корлас да охранява един млад заложник. Не му е присъщо да пренебрегва такива отговорности.

— Разбира се — отвърна тя и се засрами от малко резкия си тон. — Детето е под моя закрила засега и да, има история, но е редно Грип да я разкаже.

— Добре.

— Не вярвам в непреодолими раздели, лорд Аномандър.

Той като че ли се отпусна.

— Ако си въобразявате, че гледа на вас като баща, грешите.

— Разбирам — отвърна тя — и вече всякаква опора под мен е несигурна.

— Между другото — продължи Аномандър, — склонен съм да вярвам във великодушието на Грип Галас и че няма да изгори от ревност, ако види ръката ви на моята на сватбата на брат ми.

— Ще има ли място и за него като свидетел на церемонията?

— Винаги.

Тя кимна.

— В такъв случай, милорд, тук съм, за да приема ръката ви.

Отвърна й с усмивка.

— И снаряжена за война при това. Не мислех, че съм толкова застрашителен.

И вместо да я изчака да се приближи, пристъпи напред, погледна я в очите и заяви:

— Лейди, красотата ви ме оставя без дъх, както винаги, и отново изпитвам възхита от привилегията да й се насладя, сега и след всички тези години. — Поднесе й ръката си. — Ще ме удостоите ли с честта да приемете поканата ми?

Тя кимна.

Китката му беше твърда като желязо, сякаш можеше да понесе не само тежестта на цяло кралство, но и всяко нейно съжаление.