Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Кучето спря при отклоняваща се от пътя пътека, където храстите бяха разчистени и камъните струпани на купчини от двете страни. Гризин Фарл отпусна ръка на главата му и каза:
— Съжалявам, но това е мой път. Всяко мое желание е самонадеяност и там, където пътят свършва, отново започва. Провидение, прости ми.
Тръгна по пътеката. Утринният въздух миришеше на кръв и разлагаща се плът, но все още недоразложила се, сравнително прясна. От ден-два, не повече. Кучето вървеше до него.
Щом излезе на поляната, Гризин Фарл видя каретата с отворената врата и проснати тела на тревата. Над едно от тях бе приклекнала лисица, замръзнала от страх при появата на кучето. След миг хукна към дърветата. Кучето не издаде никакво желание да я подгони, а само се притисна в крака на Гризин.
Той тръгна покрай труповете, като спираше да ги огледа. Погледът му обходи пътеките от утъпкана трева и местата, където се беше разляла кръв. Мухи бръмчаха и врани политаха с грак.
Входът на имението беше почернял от засъхнала кръв и на прага лежеше нечие тяло. Гризин Фарл продължи напред, към отворената врата и мрачното жертвоприношение пред нея.
Знатен тайст, ако се съдеше по богатите му одежди, мъж със сива коса. Врани бяха накълвали едната му буза, за да стигнат до езика. Беше паднал от поне шест рани, а нападателите, които беше убил, лежаха от двете страни на стъпалата, петима, издърпани от приятелите им и след това зарязани.
Гризин изкачи стъпалата и мина покрай още трупове. В главната зала видя тялото на жена, слугиня, а на камъка на домашното огнище млада жена, лежеше по гръб. Кръвта около нея не оставяше съмнение какво я е сполетяло. Той се приближи и видя, че лежи на азатанайски камък за огнище, видя и онова, което кръвта беше скрила: тя носеше традиционната рокля на бъдеща невяста.
Чу шум отдясно и се обърна. На пода в единия ъгъл на стаята се беше свила някаква фигура. Краката бяха придърпани под брадичката, но едната страна на лицето беше притисната в каменната стена със зацапана длан до нея, почернелите пръсти разтворени и залепнали за камъка. Сенките скриваха всички други подробности.
Гризин се приближи. Млад мъж, облечен нито като нападателите, нито като онези, които бяха бранили тази къща. По лицето му имаше кора от засъхнала кръв, зацапала с черно цялата му буза и запълнила с тъмнина кухината на окото му. Не носеше шлем и косата му беше дълга, провиснала на мръсни кичури над челото. С всяка стъпка на азатаная мъжът потръпваше и се издърпваше все по-навътре в ъгъла, и главата му стържеше по камъните.
— Не ти мисля зло, приятелю — каза Гризин Фарл. — Сами сме тук и искам да ти помогна.
Главата се извърна към него и Гризин видя какво е сполетяло очите на мъжа.
Погледът му се смъкна към ръцете, а после отново се вдигна към раздраното, обезобразено лице.
— О — въздъхна Гризин. — Това не е решение.
Викът, който се изтръгна от мъжа, бе на ранено животно. Без да обръща внимание на юмруците, които го заблъскаха, Гризин го взе в ръцете си и го притисна силно, докато крясъците замряха, а тялото спря да се бори и бавно се отпусна в прегръдката му.
След малко кучето дойде и легна до тях.
Бяха пътували през нощта. Закусиха на седлата и продължиха, щом слънцето се закатери по небето. Когато се извиси, процесията стигна последната отсечка на пътя преди отбивката.
Аномандър, Хиш Тула и Силхас бяха в челото и яздеха един до друг. Зад тях бе Грип, а до него беше капитан Келарас. Не можеше да се разбере колко много още са се присъединили към процесията: благородници и техните слуги и стражи, готвачи с техните фургони със съдове и провизии, носачи на палатки и музиканти, поети и художници, и всевъзможни чираци. Грип беше видял стария приятел на Силхас от войните, капитан Скара Бандарис, който бе поел ариергарда с отряда си. По традиция никой не бе проговорил от заранта и тази строга тържественост ги съпътстваше сякаш да опази дневната светлина и топлина, за да не разбие покоя нечий глас.
Грип мислеше най-вече за жената, която яздеше пред него, а когато гузната съвест изтласкаше тези мисли, мислеше за момчето, Орфантал. Имаше достижими и недостижими съдби. Един благоразумен човек знаеше разликата, а той искаше да е благоразумен човек. Това мълчание му беше добре дошло след сякаш безкрайните въпроси, които господарят му бе задавал, търсейки всяка подробност от спомените му за нападението, бягството, преследването и последвалото спасение. Лорд Аномандър никога не разкриваше чувствата си, нито позволяваше тяхната крайност или дълбочина да стегнат гърлото му или да размажат думите, които изричаше. Тъй че Грип нямаше представа за реакцията на господаря му на разказаното. Накрая той само му благодари, че е спасил заложника, и това насочи мислите на Грип към момчето.