Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Том се прехвърли през капака на камиона и скочи на земята. Той бавно закрачи към печката. Видя до нея една млада жена, видя, че тя държи с една ръка детето си, че то суче, скрило главица под блузата на майка си. Жената шеташе край печката, ръчкаше с машата огъня в нея, вдигаше ту едно, ту друго ръждиво колело, та печката да гори по-добре; а детето не преставаше да суче и майката ловко го прехвърляше от една ръка в друга. Детето не й пречеше да работи, не нарушаваше свободата и лекотата на движенията й. А жълто-червеният пламък се подаваше от цепнатините на печката и хвърляше върху палатката неспокойни отблясъци.
Том дойде по-близо. Той усети миризмата на пържен бекон и топъл хляб. На изток бързо се развиделяваше. Том се приближи до самата печка и протегна ръце над нея. Жената го погледна и кимна за поздрав, тръсвайки плитките си.
— Добрутро — каза тя и обърна едно парче бекон в тигана.
Полите на палатката се разтвориха и оттам излязоха двама души — един младеж и един възрастен мъж. И двамата бяха с нови, сини, още корави от колата памучни панталони от груб плат и също такива куртки с лъскави медни копчета. Те си приличаха много — лицата им бяха с остри черти. На брадичката на младежа имаше тъмни косми, а на възрастния мъж — побелели. Главите им бяха мокри, водата се стичаше от косите и се събираше на капки по твърдата четина на брадата. Влажните им бузи блестяха. Двамата стояха един до друг, гледайки мълчаливо сияещото на изток небе. После се прозяха като по команда, погледнаха към светлата ивица на хълмовете и видяха Том.
— Добрутро — каза възрастният и не можеше да се разбере по израза на лицето му как е разположен — дружелюбно или не.
— Добрутро — отговори Том.
И младежът поздрави:
— Добрутро.
Капките вода по лицата им бавно засъхваха. Двамата се приближиха до печката и почнаха да греят на нея ръце.
Жената шеташе както преди и само за миг остави детето на земята, за да завърже плитките си с връвчица на тила, тъй че сега те се мятаха на гърба в хармония с движенията й. Тя нареди на един голям сандък алуминиеви чаши и чинии, до тях — вилици и ножове, извади от гъстата мазнина парчетата бекон и ги сложи в една чиния, където те почнаха да пращят, извивайки се по края. После жената отвори ръждивата врата на пещта и извади оттам една форма с бухнали питки.
Подушили миризмата на питките, мъжете поеха дълбоко дъх през носа. Младежът тихо възкликна:
— О-ох!
Възрастният се обърна към Том:
— Закусвал ли си?
— Не… Нашите са в ей оная палатка. Още спят. Много са изморени.
— Тогава сядай да закусиш с нас. Ние, слава богу, имаме много ядене.
— Благодаря — отвърна Том. — Така вкусно мирише, че не бих могъл да откажа.
— Вкусно, нали! — каза младежът. — Друг път не си подушвал такава миризма, сигурен съм. — Те се приближиха до сандъка и наклякаха край него.
— Тук ли работиш? — попита младежът.
— Тепърва се каня — отвърна Том. — Пристигнахме нощес. Още не сме се окопитили.
— А ние вече работим дванайсети ден.
Жената рече:
— Дори нови дрехи можахме да си купим. — И двамата мъже погледнаха коравите си сини куртки и се усмихнаха малко смутено. Жената сложи на сандъка чинията с бекона, зачервените бухнали питки, соса им, кафеника и също клекна. Детето все още сучеше, скрило главица под блузата на майка си.
Всички си взеха от бекона, поляха питките със сос и си сложиха захар в кафето. Възрастният мъж натъпка устата си с храна и задъвка и загълта.
— Боже, че вкусно! — избъбри той и отново си натъпка устата.
Младежът каза:
— Вече дванайсети ден как се храним добре. Нито веднъж не сме оставали без ядене. Работим, получаваме пари и се храним до насита. — Той отново насипа чинията си и едва ли не с настървение се нахвърли на храната. После всички изпиха горещото като огън кафе, плиснаха гъстото на земята и си наляха по още една чаша.
В утринната светлина сега се появи червеникав отблясък. Бащата и синът свършиха със закуската. Те гледаха на изток, утринните лъчи падаха на лицата им, в очите им се отразяваха далечните планини и бледата над планините зора. Плиснаха гъстото на кафето от чашите си и станаха.
— Време е — рече възрастният мъж.
Младежът се обърна към Том.
— Слушай — каза той. — Поставяме тръби. Ела с нас, може да вземат и теб.