Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Ела — нареди ѝ татко.
Шалан тръгна подир него и охраната му през оживения панаир, ширнал се върху имотите му на около половин ден път от господарския дом. Котловината бе доста добре защитена, а близките склонове — покрити с йелови дървета. Здравите им клони пускаха шиляви листа — дълги розови, жълти и оранжеви бодили, и дърветата приличаха на избухнали цветове. В една от книгите на баща си Шалан бе прочела, че дърветата засмукват крем и го използват, за да направят дървесината си здрава като скала.
В самата долчинка повечето от дърветата бяха премахнати, макар и някои да служеха за опора на завързаните нависоко навеси, широки по десетина хвърлея. Минаха покрай търговец, проклинащ вятърното духче, което се стрелкаше през заграждението му и слепваше предметите. Шалан се усмихна и извади чантата си изпод мишница. Нямаше обаче време да рисува, понеже баща ѝ се насочи към мястото за дуели, където — ако нещата бяха като миналата година — тя щеше да изкара повечето от панаира.
— Шалан — произнесе той и тя се затича, та да го настигне. Четиринадесетгодишна, тя се усещаше непохватна и с твърде момчешко тяло. Започваше да съзрява и разбра, че би трябвало да се притеснява от червената коса и луничавата кожа, понеже бяха знак за нечиста кръв. Това бяха обичайните веденски цветове, но това бе защото — в миналото — потеклото им се бе смесило с това на рогоядците от планините.
Някои хора се гордееха с цвета. Не и баща ѝ, та и Шалан не изпитваше гордост.
— Навлизаш във възраст, в която трябва да се държиш повече като дама — започна татко. Тъмнооките им отстъпваха много място и се кланяха при минаването на баща ѝ. Двама от неговите арденти вървяха след тях, потънали в съзерцание и скръстили ръце зад гърба.
— Ще трябва да спреш да зяпаш така. Скоро ще опитаме да ти намерим съпруг.
— Да, татко — отвърна тя.
— Може и да се наложи да спра да те водя по такива места — продължи той. — Ти само търчиш насам-натам и се държиш като дете. Най-малкото ти трябва нов учител.
Той така уплаши последната ѝ учителка, че я прогони. Талани беше много добра в езиците и Шалан усвояваше твърде добре азишки, но жената напусна скоро след едно от… изпълненията на татко. На следния ден мащехата на Шалан се появи с отоци по лицето. Сиятелната Хаше, другата учителка, си събра нещата и избяга без предизвестие.
Шалан кимна при думите на баща си, но тайно се надяваше, че ще може да се измъкне и да намери братята си. Днес тя имаше работа за вършене. Заедно с баща си доближиха „арената за дуели“ — преувеличено описание на ограден с опнати въжета участък земя, където паршите бяха насипали пясък колкото от половин морски бряг. Светлооките щяха да седят, да обядват и да разговарят на покрити с навеси маси.
Малисе, мащехата, бе млада жена, с няма и десет години по-възрастна от Шалан. Нисичка, с топчесто лице, тя седеше вдървено, а черната ѝ коса бе прошарена от няколко руси кичура. Татко се настани до нея в ложата им; той бе един от четиримата дошли на панаира мъже от четвърти дан. Дуелистите щяха да бъдат по-нископоставени светлооки от околността. Много от тях нямаха земя и дуелът бе един от малкото им пътища към известността.
Шалан седна на мястото си и един слуга ѝ поднесе изстудена вода в чаша. Едва отпи глътка и някой доближи ложата.
Сиятелният господар Ревилар може и да е бил красив, ако носът му не е бил отсечен при някакъв младежки дуел. Носеше дървен, боядисан в черно нос — странно съчетание от това да прикриеш недостатъка и едновременно с това да привлечеш вниманието към него. С посребрена коса, добре облечен в костюм по модата, той имаше разсеяния вид на човек, оставил пламтящото си огнище у дома. Земите му граничеха с владенията на татко — той и Ревилар бяха двама от общо десетимата мъже от техния ранг, подчинени на Върховния принц.
Ревилар дойде сам, придружаван само от двама старши слуги. Черно-белите им униформи бяха недостъпни за обикновените прислужници и татко ги оглеждаше алчно. Той беше опитал да наеме старши слуги. Всичките споменаваха неговата „слава“ и отказваха.
— Сиятелни господарю Давар — поздрави го Ревилар и не изчака за разрешение, преди да се изкачи по стъпалата в ложата. Татко и той бяха от еднакъв ранг, ала всички знаеха за подозренията срещу баща ѝ, както и че Върховният принц ги намира основателни.
— Ревилар — отвърна баща ѝ, загледан напред.