Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Заради това, което прави с теб — тихо рече Сил. — Мисленето за него те променя. Изкривява те. От теб се очаква да защитаваш, Каладин. Не да убиваш.
— Трябва да убиваш, за да защитиш — изстреля той. — В името на Бурите. Започваш да звучиш точно като баща ми.
Той опита още няколко стойки, докато най-накрая Ивис се появи и го поправи за някои неща. Тя се засмя на яда му, когато отново хвана оръжието неправилно.
— Очаквал си да го усвоиш за един ден?
Май това беше очаквал. Познаваше копието; беше се учил дълго и напрегнато. Мислеше си, че това може би просто ще прещрака изведнъж.
Не се получи. Въпреки това продължи, мина през движенията, риташе студения пясък и се разминаваше със светлооките, заети с фехтовка и упражняване на стойките. Най-накрая дойде и Захел.
— Продължавай — нареди той, без дори да погледне стойките на Каладин.
— Имах впечатлението, че ще ме обучаваш лично — провикна се Каладин подире му.
— Твърде много работа — отвърна му Захел и изрови манерка от купа дрехи до един от стълбовете. Някой от ардентите бе струпал шарените му камъчета там, та учителят се намръщи.
Каладин дотича при него.
— Видях как Далинар Колин, без оръжие и без Броня, хваща Острие в движение с длани.
Захел изръмжа.
— Старият Далинар е направил последен захват, а? Добре се е представил.
— Можеш ли да ме научиш?
— Това е глупав ход — обясни Захел. — Когато подейства, то е понеже повечето Мечоносци са научени да въртят оръжието с по-малко сила, отколкото обикновения меч. И обикновено не действа. Обикновено не помага, а тогава си мъртъв. По-добре да си прекарваш времето в упражняване на неща, които наистина ще ти помогнат.
Каладин кимна.
— Няма да ми прекословиш за това? — попита Захел.
— Доводите ти са добри — обясни Каладин. — Здрава войнишка логика. Разумно е.
— Аха. За теб все пак може и да има надежда.
Захел отпи от манерката си.
— Връщай се на упражненията си.
45
Средопразник
Шалан боцна с показалец клетката, шареното създание вътре се премести на пръчката и вирна глава към нея.
Най-странното нещо, което беше виждала. Стоеше на два крака като човек, макар и да имаше ноктести крака. Бе високо само два юмрука, но преместването на главата и погледът към нея определено показваха личност.
Нещото имаше само малко черупка — на носа и на устата, но най-необичайното нещо бе косата му. Имаше яркозелена коса, която покриваше цялото му тяло. Косата бе прилегнала, сякаш причесана. Докато гледаше, създанието се обърна и се зае да кълве косата си — голям кичур от нея се надигна и тя можа да види, че расте от гръбнака.
— Какво мисли младата дама за моите пилета? — гордо изрече търговецът, застанал със скръстени зад гърба ръце, могъщият му търбух стърчеше напред като нос на кораб. Зад него хората се тълпяха на панаира. Бяха тъй много. Петстотин, а може би даже повече на едно място.
— Пилета — повтори Шалан и плахо насочи пръст към клетката. — Яла съм пилешко.
— Не и от тази порода! — през смях отбеляза тайленецът. — Пилетата за ядене са глупави, а това е умно, почти колкото човек! Може да говори. Слушайте. Джекничийсине! Кажи си името!
— Джекничийсине — повтори съществото.
Шалан подскокна назад. Думата бе осакатена от нечовешкия глас на животното, но се разбираше.
— Пустоносен! — изсъска тя, допряла скритата ръка до гърдите си. — Животно, което говори! Ще спрете очите на Несътворения върху нас.
Търговецът се засмя.
— Тези създания живеят из цял Шиновар, млада господарке. Ако речта им привличаше Несътворения, цялата страна да е прокълната!
— Шалан!
Баща ѝ стоеше с телопазителите и разговаряше с друг търговец на отсрещната страна на улицата. Тя забърза към него и погледна през рамо към странното животно. При все че бе необичайно, щом можеше да говори, тя го съжаляваше, задето е затворено в клетката.
Панаирът за Средопразника бе важно събитие за годината. Провеждан през Затишието — обратното на Дъждовния сезон време, когато нямаше бури — той привличаше хора от всички околни селца и колиби. Мнозина от хората тук бяха от надзираваните от баща ѝ земи, сред тях и светлооки от по-долен ранг, от семейства, управлявали едни същи села в продължение на векове.
Разбира се, идваха и тъмнооки, включително търговци — граждани от първи и втори нан. Баща ѝ не говореше често за това, но тя знаеше, че той намира богатството и положението им неуместни. Всемогъщият бе избрал светлооките, а не тези търговци, за да управляват.