Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
В разни потайни кътчета на Темпл са пръснати известни тъмни и мръсни помещения, гдето може да се види да влиза и излиза — през цялата заран на свободните за съда дни и до късна вечер по време на съдебните заседания — почти непрекъсната върволица от адвокатски чиновници, винаги забързани със свитъци книжа, втъкнати под мишница и стърчащи от джобовете им. Има различни видове адвокатски чиновници. Има учещ се на юриспруденция чиновник, който плаща такса и му предстои да става адвокат: той има открита сметка при шивача, получава покани за приеми, познава някое семейство от Гауър Стрийт и друго от Тависток Скуеър, по време на съдебната ваканция отива вън от града да види баща си и има безброй коне; накратко казано, той е истинският аристократ всред чиновниците. Има чиновник на заплата — според случая живущ на самото място или приходящ, — който отдава по-голямата част от тридесет-шилинговата си седмична плата за лични удоволствия и премяна, ходи на половин цена в театър „Аделфи“ поне три пъти седмично, после гуляе по царски в избите, гдето продават ябълково вино, и е като някаква карикатура на отминалата преди шест месеца мода. Има и чиновници с големи семейства, писари на средна възраст, които носят изтъркани дрехи и често се напиват. Има и от онези момчета, разсилни в адвокатски кантори, които носят първия си сюртук, изпитват надлежното презрение към своите връстници, посещаващи училище, а вечер на връщане от работа се отбиват задружно на кренвирши и бира и смятат, че най-важното е „да си живеят живота“. Има и други разновидности от същия род, премного да ги изброяваме, но колкото и да са многочислени, може да се видят всичките в определените служебни часове, забързани към или от местата, за които току-що споменахме.
Тези отделни кътчета са юридическите канцеларии на служещи на правото люде, гдето се издават призовки, подписват присъди, регистрират заявления и се привеждат в действие много други изкусни машинации за мъка и терзание на верните поданици на негово величество и за доход и добруване на боравещите със закона. Това са в повечето случаи ниски, старомодни стаи, гдето безброй пергаментови свитъци, оставени да се потят тайничко през последния век, издават приятна миризма, която през деня се смесва с дъха на засъхналата плесен, а вечер — с различните изпарения, изпускани от влажни пелерини, прогнили чадъри и най-долнопробни лоени свещи.
Към седем и половина часа привечер, около десет дена или две седмици след като мистър Пикуик и неговите приятели се бяха завърнали в Лондон, в една от тези канцеларии влезе бързешком едно лице в кафяв жакет с пиринчени копчета. Неговата дълга коса бе грижливо причесана нагоре около останалата без мъх шапка, а замърсените му сиви панталони бяха тъй здраво пристегнали ниските му ботуши, че колената му заплашваха да изскочат всеки миг от своето скривалище. Той измъкна от джоба на жакета си тесен и дълъг отрязък пергамент, на който главният служещ удари някакъв неразчитаем черен печат. После извади четири листа хартия с точно същите размери, всеки съдържащ печатен препис на пергамента, като мястото за името бе оставено празно. После попълни преписите, сложи петте документа в джоба си и излезе бързешком.
Човекът в кафявия жакет с тайнствените документи в джоба беше не друг, а нашият стар познайник мистър Джаксън от кантората на Додсън и Фог, Фриймънс Корт, Корнхил. Вместо да се върне в кантората, отгдето бе дошъл, той отправи стъпките си към Сън Корт и влизайки направо в „Джордж и ястребът“, поиска да узнае дали някой си мистър Пикуик е там.
— Викни прислужника на мистър Пикуик, Том — рече жената на бара в „Джордж и ястребът“.
— Не се безпокойте — рече мистър Джаксън, — дошъл съм по работа. Ако ми посочите стаята на мистър Пикуик, аз сам ще я намеря.
— Вашето име, сър? — запита келнерът.
— Джаксън — отвърна чиновникът.
Келнерът се отправи към горния етаж да съобщи за посещението; но мистър Джаксън му спести този труд, защото го последва по петите и се вмъкна в стаята, преди той да бе успял да си отвори устата.
Нея вечер мистър Пикуик бе поканил приятелите си на вечеря; те бяха всички седнали край камината и си пиеха виното, когато мистър Джаксън се появи, както бе описано по-горе.
— Добър вечер, сър — поздрави мистър Джаксън, кимайки на мистър Пикуик.
Този джентълмен се поклони, но изглеждаше малко изненадан, защото не си спомняше физиономията на мистър Джаксън.