Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Дадено! — възкликна Жозиан, надигайки се от стола и притискайки детето до гърдите си. — Младши! Какво щастие е, че те имам! Как успях да родя такова дете! Аз, която съм толкова невежа и простовата. Велико тайнство…
Младши се усмихна и лекичко я потупа по рамото, за да й подскаже, че няма нужда да задълбава в темата.
— Това, което е неразбираемо, е, че светът е разбираем — добави той под сурдинка, давайки отново думата на великия Алберт Айнщайн.
На другата сутрин след разговора с Ифижени Жозефин се обади по телефона на Гарибалди. Не го намери в кабинета му, затова остави съобщение на колегата му, който вдигна. Когато тя произнесе буква по буква името си, Жозефин К-о-р-т-е-с, мъжът направи лека пауза и каза:
— Аха… Това сте вие, госпожо Кортес…
С нотка на уважение, едва ли не с нежност. Сякаш я познаваше. Сякаш Гарибалди му беше говорил за нея с мили думи и затова гласът по телефона придобиваше приятелски нотки. Казваше „госпожа Кортес“ и студеният и сив кабинет на Гарибалди се озаряваше от искрица светлина.
— Той излезе по работа. Мащабна операция в средите на наркотрафикантите. Работим по много голям удар и се редуваме денонощно. Ще му предам, че сте го търсили, и той сигурно ще ви се обади.
Жозефин благодари и затвори телефона, просълзена.
Укори се за сантименталността си и се стегна. Стига си циврила за щяло и нещяло, моето момиче! Гарибалди ти прави услуга, защото си му симпатична, нищо повече! Какво си въобразяваш? Че е говорил за теб с треперещ от вълнение глас? Тя въздъхна. Колко бе изтощителна тази нейна способност всичко да усеща, всичко да чувства. Всяка промяна в тона, всяка иронична забележка или вдигане на веждите я пронизваха от глава до пети. Не успяваше да издигне преграда между себе си и останалите хора. Казваше си, този път ще опитам, ще изляза от къщи въоръжена, с щит и каска, няма да позволя никому да ми нанесе удар с нож. Само дето никога не се получаваше… И най-малката дреболия я нараняваше или я правеше щастлива. И най-малката дреболия я смазваше или разпалваше в сърцето й топлина и надежда. Аз съм една огромна попивателна, продължи тя, насилвайки се да се усмихне. Да се пошегува със себе си и със своята неизлечима сантименталност. Огромна попивателна, осеяна с петна.
Сълзите се стичаха по страните й и когато четеше дневника на Свенливия младеж.
Разплакаха я редовете, в които Кари Грант си спомняше за майка си.
Замисли се върху думите на Ифижени: „Ако вие нямате вяра в себе си, как може да искате другите да имат вяра във вас?“.
Никога нямаше да забрави момиченцето, изоставено насред разбеснялото се море. Носеше в себе си трупа на удавница.
Беше се обърнала към майка си, беше успяла да доплува до нея, извика й, почакай ме, почакай ме, вкопчи се в нея, но майка й я отблъсна с лакът. Не го каза, но все едно чу да й казва, не теб, не теб! Остави ме!
Остави ме да спася сестра ти.
Ирис. Всички обожаваха Ирис. Не можеха да устоят на чара й. Тя беше момиченце, което поглъщаше цялата светлина. Привличаше погледите на всички. Без да прави каквото и да било. Така си беше — очевиден факт. Такива деца имат всички права, те са всевластни. Защото даряват мечти на останалите, отвеждат ги другаде. Да обичаш Ирис, означаваше да бъдеш част от светлината, която струеше от нея, да получиш и ти един лъч, който да свети като свещичка…
Беше безсилна пред Ирис.
Затова навремето насред разбунтуваното море Жо се отпусна, затвори очи и се остави вълните да я търкалят.
Озова се на плажа, изхвърлила я беше една огромна вълна, след като се беше разбила в брега. Изхвърли я без никаква намеса от нейна страна. Тя излезе от водата плюейки, залитайки, с тракащи зъби. Съвсем сама. Съвсем сама… Баща й я бе грабнал и отнесъл, крещейки на майка й, че е престъпница. Тя чуваше думите, без да ги разбира. Искаше да го утеши, да го успокои, но беше изцедена, не й бе останала капчица сила.
Животът продължи, но те никога повече не отвориха дума за онази случка. Тя не разбираше, казваше си, мама е имала право да постъпи така, или татко е бил прав, повтаряше си, че истината зависи от гледната точка.
Сигурно мнозина са преживели подобни неща и тя не прави изключение. Не биваше да се преувеличава. Затова продължаваме да живеем, или по-точно да се преструваме… само дето не го осъзнаваме.
Открадваше си оттук-оттам мигове на дребни радости, частици щастие. Големите парчета не бяха за нейната уста. Задоволяваше се с малките, те й бяха предостатъчни.