Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

Правеше неуспешни опити да плете.

Имаше нужда да действа, да се развихри. Да изкачва планини, да решава проблеми. Дори по едно време обмисляше да започне да учи китайски, английски, но скоро си даде сметка, че и това нямаше да я задоволи. Нуждаеше се от практически дейности. От движение, от конкретна цел, която да гони…

Хвърли поглед към телешкото задушено със зеленчуци, което къкреше на печката в голяма медна тенджера. Вратичката на фурната! Бих могла да я откача и да я изчистя между двете стъкла, там сигурно е пръскала мазнина. С малко късмет, това току-виж ми запълнило половината от деня. Докато привърша, ще е станало време за обяд. Ще сложи масата, ще седне да гледа Младши как нагъва задушеното телешко, без да престава да чете, после ще раздигне, ще измие чиниите на ръка, ще ги подсуши, грижливо, ще изчисти мивката…

Не чу сина си да влиза в кухнята. Той се покатери на една табуретка и прекъсна домакинските й планове.

— Добре ли си, майче? Защото ми се струва, че нещо си минорна… Тъпо ли ти е?

— Да кажем, че би могло да съм по-добре, любимо мое дундесто бебче.

— Искаш ли да си поприказваме?

— Даскала ти няма ли го?

— Пратих го да си върви, не си беше довършил домашните, а освен това не изпълняваше добре ролята си на учител, която се изразява в това, да създава радост от труда и знанието в душата на ученика си.

— Ох, Младши! Как може да говориш по този начин за един толкова учен мъж? — възмути се Жозиан, поглеждайки го строго.

— Казвам самата истина, майче. Той се изчерпа. Ще се наложи да го сменим. От известно време тъпче на едно място. Когато ни връщат коригираните домашни, се оказва, че моите оценки са по-високи от неговите.

— И другият ли започна да сдава багажа?

Младши имаше двама преподаватели: единият идваше сутринта, другият следобед. Двама млади мъже, завършили престижни висши училища, които стриктно се появяваха в уречения час с чанти, препълнени с книги и тетрадки, с разноцветни химикалки и ситно разчертани фишове. Събличаха палтата си в антрето и влизаха в стаята на Младши, сякаш пристъпваха в светилище. Със сърце, свито от притеснение. Преди това си избърсваха старателно обувките, пристягаха възела на вратовръзките си, прокашляха се и чукаха на вратата, чакайки да ги покани да влязат. Детето ги впечатляваше.

— Не! Този държи фронта! Беседите с него са въодушевяващи. Той ми пришпорва мозъка със забележки и ми поставя хиляди задачи за решаване. Умът му е жив, остър, натъпкан с информация, притежава отлична памет и умее да разсъждава. Двамата много се забавляваме… Но стига сме говорили за мен, кажи какво те натъжава.

Жозиан въздъхна дълбоко. Не беше сигурна дали да каже истината на сина си, или да се скрие зад умората, смяната на сезона, грипа, който върлуваше в момента. За миг дори й хрумна да обвини носещия се по въздуха полен.

— Не се опитвай да криеш каквото и да е от мен, майче. За мен ти си отворена книга. Отегчаваш се, нали? Въртиш се из къщи и вече не намираш нищо за чистене и лъскане. По-рано си имаше кариера, участваше в работата на фирмата, излизаше сутрин, гордо вдигнала чело, връщаше се вечер, главата ти гъмжеше от идеи и планове. Имаше си място в обществото. Днес заради мен се оказваш затворена у дома да въртиш домакинството, да пазаруваш, да готвиш и да се отегчаваш.