Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Та така – каза, за да си помогне да продължи. Но може би вече беше казал всичко, защото започна да сгъва мръсния парцал, сякаш прибираше сергията след тежък ден на уличния пазар. Действаше много внимателно, впрегнал петте сетива. Сложи сгънатия парцал пред себе си. Повтори en dat is alles465, сякаш нямаше нужда от повече обяснения. Тогава Адриа наруши дългото си мълчание и попита защо дойдохте да ми разкажете всичко това. И добави аз какво общо имам?
Никой от двамата не усети, че в някакъв момент на телефона му беше писнало да звъни напразно. Сега се чуваше само приглушеният шум от колите по улица „Валенсия“. Двамата мълчаха, сякаш се вслушваха в шума от движението в барселонския квартал Ешампле. Накрая погледнах стареца в очите, а той, без да ме гледа, каза с всичко това ви признавам, че не знам къде е Бог.
– Да, аз...
– В продължение на много години, в манастира, Той беше част от живота ми.
– За вас този опит беше ли полезен?
– Не вярвам. Но искаха да ми внушат, че страданието не е създадено от Бога, а е следствие от човешката свобода.
Сега вече ме погледна и продължи с малко по-висок глас, сякаш беше на митинг. А земетресенията? А наводненията? И защо, когато някой върши зло, Бог не го възпира? А?
Сложи длани на сгънатия парцал:
– Говорил съм много с кравите, когато като монах вършех селска работа. Винаги съм стигал до отчайващото заключение, че виновен е Бог. Защото не е възможно злото да произтича единствено от волята на злодея. Прекалено лесно е. Даже ни позволява да го убием: умряло куче не хапе, казва Бог. А не е вярно. И без куче бесът си остава вътре в нас вовеки веков.
Огледа се, без да обръща внимание на книгите, които толкова го бяха удивили, когато влезе в кабинета. Отново подхвана нишката.
– Стигнах до заключението, че щом всемогъщият Бог позволява да има зло, значи Бог е пошла измислица. И нещо в мен се прекърши.
– Разбирам ви. И аз не вярвам в Бога. Виновният винаги има име и фамилия. Казва се Франко, Хитлер, Торкемада466, Амалрик467, Иди Амин, Пол Пот, Адриа Ардевол или както искате. Но има име и фамилия.
– Не вярвайте на това. Оръдието на злото има име и фамилия, но злото, същността на злото... това още не съм си го изяснил.
– Само не ми казвайте, че вярвате в дявола.
Няколко секунди ме гледа мълчаливо, сякаш преценяваше думите ми, нещо, което даже ме накара да се гордея. Но не, умът му беше другаде. Явно не му се философстваше.
– Тру, с кестеняви коси, Амелия, с коси като черен кехлибар, малката Жулиет, руса като слънце. И настиналата тъща. И моята крепост, жена ми, която се казваше Берта и която трябва да смятам за мъртва вече петдесет и четири години и десет месеца. Не мога да не се чувствам виновен за това, че още съм жив. Всеки ден се събуждам с мисълта, че ги предавам, всеки ден... а сега, когато навърших осемдесет и пет години и още не съм успял да умра, продължавам да изпитвам същата болка със същата сила, както първия ден. Затова, понеже въпреки всичко никога не съм вярвал в прошката, съм се стремил да си отмъстя...
– Моля?
– ...и открих, че отмъщението никога не може да бъде пълно. Можеш да беснееш само срещу тъпака, който се е оставил да го хванат. Но винаги ти остава неудовлетворението при мисълта за онези, които са останали ненаказани.
– Разбирам ви.
– Не ме разбирате – прекъсна ме сухо. – Защото отмъщението предизвиква още повече болка и не носи удовлетворение. И аз се питам: щом не мога да простя, защо отмъщението не ме радва? А?
Млъкна и аз уважих мълчанието му. Бях ли си отмъщавал аз някога на някого? Сигурно, в хилядите злини на ежедневния живот, със сигурност, да. Погледнах го в очите и настоях:
– В коя част от вашата история се появявам аз?
Казах го малко объркан, не знам дали очаквах някаква роля в онзи толкова болезнен живот, или исках да ускоря това, от което вече се страхувах.
– Точно сега на сцената излизате вие – отговори, скривайки една полуусмивка.
– Какво искате?
– Дошъл съм да си взема обратно цигулката на Берта.
Телефонът взе да звъни, сякаш аплодираше пламенно изпълнителите на забележителен рецитал.
461 Господин (нидерл.). – Б. пр.
462 Корпорал: в западния обред на Католическата църква – квадратно парче плат, което се разгъва върху олтара по време на евхаристийното богослужение; съответства на православния илитон. – Б. р.