Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Само толкова. А Елин ѝ беше разказвала колко много книги имало някога в онази почти митична библиотека.
- Наредих да ги изнесат от хранилището след убийството на краля - каза Дароу и седна зад бюрото. - Сега бих го нарекъл наивен оптимизъм.
Лизандра отиде до една от купчините и прочете най-горното заглавие. Беше на непознат език.
- Останките от велика цивилизация... - пророни през стегнато гърло старецът.
Емоцията в гласа му накара Лизандра да се извърне към него. Тя отвори уста да попита защо я бе извикал, но в този миг видя онова, което стоеше до дясната му ръка.
Затворено в кристал с размерите на карта за игра, червено-оранжевото цвете сякаш сияеше - като силата, на която бе кръстено.
- Кралски огън - промълви тя и го доближи.
Елин и Едион ѝ бяха разказвали за легендарното цвете, разцъфнало по планинските склонове и полята в деня, когато Бранън стъпил на този континент - доказателство, че носел мир.
От онези отдавна отминали дни до днес цветята се срещаха изключително рядко и хората смятаха появата им за знак, че земята е благословила владетеля, заемащ терасенския трон, както и че кралството е мирно.
Кралският огън, съхранен в кристал, който сега стоеше на бюрото на Дароу, бил намерен по време на управлението на Орлон - споделила ѝ беше Елин. Орлон, възлюбеният на Дароу.
- Учените спасиха книгите, докато траеше адарланското нападение - продължи старият лорд, гледайки кралския огън с тъжна усмивка на уста. - Аз спасих това.
Тронът от еленови рога, короната - всичко бе унищожено. С изключение на това мъничко съкровище, по-скъпоценно от всички други притежания на рода Галантиус.
- Много е красиво - каза Еванджелин, идвайки до бюрото. - Но и много малко.
Лизандра можеше да се закълне, че устните на стареца се извиха в едва доловима усмивка.
- Така е - отговори той. - Също като теб.
В гласа му прозвуча неочаквана нежност, добрина. А следващите му думи я изненадаха още повече.
- Битката ще започне до пладне - каза Дароу на Еванджелин. - Ще ми е потребна помощта на някого, притежаващ бърз ум и още по-бързи крака. Да предава послания на командирите ни в двореца и да ми носи каквото е необходимо.
Еванджелин килна глава.
- Искате аз да ви помогна?
- Предполагам, че си се обучавала с воините по пътя насам. Еванджелин вдигна въпросителен поглед към Лизандра и тя кимна на повереницата си. Всички се бяха погрижили да я научат на първите стъпки в боя с меч и стрелбата с лък.
Момиченцето кимна на стареца.
- Мога някои неща, но не като Едион.
- Малцина са като него - вметна сухо Дароу. - Но на мен ми трябва някой с кураж и здрава ръка. Ти ли си този човек?
Този път Еванджелин не надникна към Лизандра.
- Да - отвърна с гордо вирната брадичка.
Дароу се поусмихна.
- Тогава върви в тържествената зала. Закуси добре, а като се върнеш тук, ще съм ти приготвил броня.
Като чу за броня, Еванджелин се опули. Но в очите ѝ нямаше нито следа от страх.
Лизандра ѝ прошепна:
- Върви. Ей сега идвам.
Момиченцето излетя към залата с разлюляна зад гърба си плитка.
Като се увери, че наистина бе тръгнало към долния етаж, Лизандра попита:
- Защо?
- Допускам, че този въпрос означава, че ми позволяваш да се разпореждам с повереницата ти.
- Защо?
Дароу взе кристала с кралския огън.
- Не мога да използвам Нокс Оуен, откакто се посвети в служба на друг и изчезна кой знае къде, може би по искане на Едион. - Той завъртя кристала между тънките си пръсти. - Но като изключим това, никое дете не бива да гледа как посичат приятелите му. По-добре ще е за нея, ако ѝ намираме работа, ако ѝ дадем цел и дори малко правомощия, отколкото да я заключим в северната кула, където да трепери от ужас при всеки звук, при всяка кървава смърт.
Лизандра не се усмихна, нито сведе глава.
- И си готов да го направиш за повереницата на една блудница?
Дароу остави кристала.
- Детските лица са се запечатали най-ярко в спомените ми от битката преди десет години. По-ярко дори от това на Орлон. А по лицето на Еванджелин, докато гледаше армията вчера, разпознах същото отчаяние като от онези дни. Така че, ако искаш, възприемай ме за върховен гадняр, както би се изказал Едион, но не съм толкова безсърдечен, колкото предполагате. - Той кимна към отворената врата. - Ще я държа под око.
Лизандра не знаеше какво да каже. Дали да не се изплюе в лицето му и да го прати по дяволите заедно с предложението му.
Но светлината в очите на Еванджелин, ентусиазмът, с който бе изхвърчала от стаята... Цел. Дароу ѝ предлагаше цел и посока.
Затова Лизандра обърна гръб на кабинета, на безценните съкровища, струпани в него, древни книги, по-скъпи от злато. Мълчаливите, скърбящи другари на Дароу.