Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Опря глава назад върху студената каменна стена. Короната вече лежеше на земята при ботушите ѝ.
Астерин проговори първа, разсичайки мълчанието в сестринството.
- Познаваме всичките им тактики, оръжията им. Вече и крочанките ги познават. Матроните вероятно са изпаднали в паника.
Независимо че никога не беше виждала баба си в паника, Манон се засмя.
- Е, утре ще разберем. - Тя плъзна поглед по Тринайсетте. - Изминахте много път с мен, но утре ще се изправите срещу собствената си раса. Може да се биете срещу приятели, любовници, роднини. - Тя преглътна. - Няма да ви виня, ако се откажете.
- Изминахме много път с теб - обади се Сорел, - защото всички сме готови за утрешната битка.
Вещиците кимнаха вкупом.
- Не ни е страх - рече Астерин.
Бистрите погледи около нея я увериха, че действително не ги беше страх.
- Очаквах поне някои от Ферианската падина да тръгнат с нас - измърмори Веста.
- Те не схващат какво им предложихме - обади се Гислейн.
Свобода - освобождение от матроните, превърнали ги в оръжия за унищожение.
- Каква загуба! - оплака се Астерин.
Дори зеленооките демонски близначки кимнаха в знак на съгласие.
В стаята пак се спусна тишина. Въпреки готовността в очите им Тринайсетте съзнаваха отлично какво очакваше петхилядната крочанска войска в битка срещу Железни зъби и армията под тях.
Затова Манон погледна всяка от тях и заяви:
- Винаги бих избрала да летя с вас, отколкото с десет хиляди от Железни зъби. - Тя се поусмихна. - Утре ще им покажем защо.
Вещиците ѝ отвърнаха с дяволски, свирепи усмивки, докосвайки почтително челата си с два пръста.
Манон сведе глава и изпълни същия жест.
- Ние сме Тринайсетте. Винаги, докато Мракът не ни призове.
***
Еванджелин реши, че вместо паж на лорд Дароу предпочита да е крочанска вещица.
Една от крочанките даже подари на изпадналото в благоговение момиченце червена пелерина, която Еванджелин отказа да свали дори когато Лизандра я сложи в леглото. А преди да се унесе в сън, обеща, че утре щяла да помага на Дароу. След като обаче се увереше, че крочанките имали всичко необходимо.
Лизандра ѝ се усмихна, пренебрегвайки все така лошите изгледи за утрешния ден. Манон Черноклюна - всъщност вече Манон Крочан - не им бе спестила нищо. Крочанският легион можеше да отблъсне за известно време Железни зъби, дори да ги надвие с известен късмет, но им оставаше битката с моратската армия. Подновеше ли набега си, пак щеше да им се наложи да отбраняват крепостните стени.
Тъй като нито можеше, нито искаше да спи на второто легло в стаята на Еванджелин, Лизандра заскита по коридорите на просторния древен дворец, умислена колко хубав дом би бил за двете им с Еванджелин. Колко добре би приютил двора им.
Явно несъзнателно последвала мириса му, тя не се изненада, когато намери Едион пред гаснещия огън в тържествената зала.
Кой знае от колко време стоеше сам пред камината.
Той се извърна към нея още като прекрачи входа. И проследи с очи всяка нейна стъпка.
Защото не съм влюбен в съюзниците ни. Думите му променяха всичко... и нищо.
- Трябва да поспиш.
Той ѝ се поусмихна.
- Ти също.
Двамата впериха погледи един в друг и помежду им се възцари мълчание.
Лизандра можеше да прекара цялата нощ така. Всъщност много нощи беше прекарвала така, макар и в кожата на звяр. Просто го бе наблюдавала, любувайки се на могъщите очертания на тялото му, на непреклонната воля в очите му.
- Мислех, че днес ще умрем - прошепна тя накрая.
- Наистина щяхме да умрем.
- Още съм ти ядосана - поде нервно тя, - но...
Едион вирна вежди и по лицето му проблесна светлина, каквато не бе зървала от доста време.
- Но?
Лизандра се намръщи.
- Но ще си помисля за онези твои думи. Това е.
Устните му се извиха в позната лукава усмивка.
- Ще си мислиш за думите ми?
Тя вдигна брадичка и го измери отвисоко поне дотолкова, доколкото беше възможно, като се имаше предвид колко се извисяваше той над нея.
- Да, ще си помисля за това. За намеренията си към теб.
- За това, че съм влюбен в теб.
- Ох! - Едион отлично знаеше, че подобна безцеремонност ще разклати самообладанието ѝ. - Щом така желаеш да го наречеш.
- А другояче ли да го нарека?
Той направи крачка към нея и я остави да реши дали би му позволила такава волност. Лизандра му я позволи.
- Просто... - Тя стисна устни. - Не умирай утре. Само това те моля.
- За да имаш време да премислиш подхода си към обяснението ми в любов?
- Точно така.
Усмивката му стана хищническа.
- Тогава може ли и аз да те помоля нещо?
- Не смятам, че си в положение да ми отправяш молби, но хубаво.