Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Но роханските командири очевидно имаха някакъв друг план. Заповед за настъпление не прозвуча. Само отвътре се приближиха свежи части стрелци.

Забавянето на брега продължи много малко. Над редиците на атакуващите се издигна черно-бялото знаме на Олмер и с неукротим рев хиляди воини се устремиха напред, по склона нагоре, право към летящите в лицата им стрели и къси копия.

За три години на странствания хобитът се беше бил неведнъж, но за пръв път той се озова в един строй с много други воини, за пръв път срещу него се търкаляше ревяща човешка вълна – и за пръв път от изхода на битката, в която се сражаваше, зависеше нещо повече от живота му. Битката при Ануминас той бе наблюдавал отстрани. А сега, когато сам виждаше приближаващата се лавина от врагове, той усети внезапна предателска слабост, и за да се справи с нея, му се наложи не само да издигне глас към гордостта, но и да хвърли бързи погледи към приятелите си – до него като готова да посрещне удара на бурята скала стоеше Торин, избирателно стрелящ по броненосците с арбалета си. Отляво Дребосъка вече замяташе своя самострел на гръб и изваждаше от ножниците меча и дагото. Малко по-далеч спокойно, като на състезания по стрелба, опъваха лъковете си незнаещите пропуск Амрод и Беарнас. Минутното забавяне премина, хъса се сменяше с глухата и жизнено необходима в близък бой злоба – или ти, или теб и няма какво да разсъждаваш...

Редиците от настъпващи притичаха вече доста разредени към първите линии на укрепленията. Два пъти стрелците на Пределите поваляха знаменосеца на атакуващите – но едва трепкащото на вятъра платнище започваше да се навежда, веднага го хващаха други ръце, а загиналите оставаха на земята...

Последните стъпки от изкачването към редутите и оградите скъпо струваха на воините на Олмер. Хобитът, без да се привежда, стоеше, показал се до кръста от бойницата. От всяка негова стрела, пусната от упор падаше човек и смешни и наивни щяха да му се стоп сега собствените му колебания, когато в началото на пътя той се стараеше само да рани, а не да убие.

- Стрели! – яростно извика хобитът, като изпразни отново колчана.

Той успя да грабне нов сноп, но за изстрел вече е му стигна времето. Воините на Господаря преодоляха най-после щедро полетите с кръвта им склонове и започнаха да се катерят по валовете и оградите. Замяркаха се въжета и вериги – за да не ги прережат – с котви на края. Хегите, свикнали на подобни неща в своите планини, ловко се катереха нагоре.