Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Не съм никаква проклета котка — промърмори той и тръгна към дневната. Трябваше просто да го разбере и толкова.
— Разбира се, че не си котка — каза му Тилин. — Ти си едно малко вкусно патенце, това си ти.
Мат се сепна и зяпна. Патенце? При това малко патенце! Жената беше по-ниска от рамото му. Колкото и да се възмути, все пак успя да й отвърне с изящен поклон. Тя беше кралицата все пак, не биваше да го забравя.
— Ваше величество, благодаря ви за тези чудесни покои. С удоволствие бих поговорил с вас, но трябва да изляза и…
Усмихната, тя тръгна към него по червено-зелените плочки на пода; копринените й фусти — сини и бели — изшумоляха и големите й тъмни очи го приковаха. Никакво желание нямаше да поглежда към брачния й нож, стърчащ от щедрото й деколте. Нито към по-големия, отрупан с геми кинжал зад не по-малко отрупания с геми колан. Той отстъпи назад.
— Ваше величество, имам много важна…
Нейно величество обаче започна да си тананика. Мат тутакси разпозна мелодията — той самият напоследък я беше тананикал пред няколко момичета. Беше достатъчно разумен да не я запее неволно на глас, а освен това от думите, които използваха в Ебу Дар, щяха да му пламнат ушите. Впрочем, по тия краища песента се наричаше „Дъхът ще ти взема с целувки“.
Той се засмя нервно и се опита да застане така, че инкрустираната с лазурит масичка да се озове между двамата, но тя някак успя да я заобиколи, без видимо да увеличи скоростта си.
— Ваше величество, аз…
Тя опря длан на гърдите му, подбутна го назад в един стол и тупна в скута му. Мат се оказа заклещен между облегалките на стола и ръцете й. О, можеше да я вдигне и много лесно да се изправи. Само дето тя наистина беше с този проклет голям кинжал в колана си и той се съмняваше, че ако я хване, ще се окаже толкова приемливо, колкото, изглежда, беше това, че тя го е хванала. В края на краищата тук беше Ебу Дар, където убийството на един мъж от жена беше оправдано до доказване на противното. Много лесно можеше да я вдигне, само дето…
Мат беше виждал из града продавачки на риба, които предлагаха странни морски твари, наричани „сепии“ и „октоподи“ — ебударците всъщност ядяха тези неща! — но с Тилин те изобщо не можеха да се сравняват. Тази жена сякаш имаше десет ръце. Той се замята, мъчейки се да й се измъкне, и тя се засмя тихо. Между целувките Мат понечи да възрази, че някой може да влезе и да ги види, а тя само се изкикоти. Той изломоти нещо за дълбокото си уважение към короната й и тя се изкиска. Той взе да я уверява, че е сгоден за едно момиче в родното си село, което държи сърцето му в ръцете си, и тук вече тя се разсмя с цяло гърло.
— Това, което тя не знае, не може да й навреди — промърмори тя в ухото му, като двадесетте й ръце не спряха нито за миг.
Някой почука на вратата.
Той успя да освободи устата си и извика:
— Кой е? — Е, беше си вик. Доста дрезгав, но все пак вик. В края на краищата беше останал без дъх.
Тилин скочи от скута му и се озова на цели три крачки от него толкова бързо, все едно през цялото време си беше стояла там. Дори има нахалството да го изгледа укорително! След което му изпрати въздушна целувка.
Целувката тъкмо напусна устните й, когато вратата се открехна и се показа главата на Том.
— Мат? Не бях сигурен дали си тук. О! Ваше величество… — Том успя да постигне доста пищен поклон въпреки накуцването си. Джюйлин не успя, но той пък си смъкна глупавата червена шапка и направи каквото можа. — Извинете ни. Няма да безпокоим… — заговори Том, но Мат бързо го прекъсна.
— Влизай, Том! — Мат надяна палтото си и понечи да стане, но се усети, че по някакъв начин проклетата жена беше развързала гащите му на кръста, без той да забележи. Тия двамата можеха и да не обърнат внимание, че ризата му е размъкната и провиснала над корема, но нямаше да пропуснат да забележат, ако гащите му се смъкнеха. Докато синята рокля на Тилин дори не беше разбъркана! — Джюйлин, влизай!
— Радвам се, че намирате покоите си за приемливи, господин Каутон — каза Тилин, самото въплъщение на невъзмутимо достойнство. Освен очичките й естествено, когато застана така, че Том и Джюйлин да не могат да ги виждат. Очичките й навързваха към невинните й думи допълнително значение. — С най-искрено удоволствие очаквам компанията ви. За мен тя наистина ще бъде много интересна — да имам до себе си един тавирен и да мога да общувам с него. Но сега трябва да ви оставя насаме с приятелите ви. Не, не ставайте, моля ви. — Последното — с едва прикрита подигравателна усмивка.