Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Грейди, изглежда, усети, че го гледа втренчено, както и Гаул. Той примигна, но продължи да се озърта съсредоточено.
— Простете ми, лорд Перин. Трябва да ви пазя. — Дълго време не каза нищо, а после заговори бавно: — Това е нещо, което го откри един от нашите, Канлер. М’хаил не обича да откриваме неща сами, но след като стана… — Леката му гримаса подсказа, че дори и след това Таим не беше се примирил така лесно. — Смятаме, че може би е нещо като връзката между Стражниците и Айез Седай. Горе-долу един на всеки трима от нас е женен и много от жените ни останаха, вместо да побегнат, когато разбраха що за хора сме. И значи когато си далече от нея, знаеш, че тя е добре, и тя знае, че ти си добре. Мъжът обича да е сигурен, че жена му е жива и здрава.
— Така е — отвърна Перин. Какво бе намислила все пак да прави Файле с онези глупаци? Сега тя беше яхнала Лястовица и всички те стояха около нея и я гледаха. Не, той нямаше да се примири с тези глупости с джи-е-тох.
Сеонид и Масури минаха през Прага след последния от мъжете на Две реки, заедно със своите общо трима Стражници и с Мъдрите веднага след тях, което не беше изненадващо. Те специално бяха тук, за да държат Айез Седай под око. Сеонид дръпна юздите на коня си, сякаш се канеше да го яхне, но Едарра тихо й каза нещо и посочи един дебел крив дъб малко встрани от другите. После двете се спогледаха и бавно поеха натам. Нещата щяха да потръгнат много по-гладко, ако тези двечките продължеха да се държат така хрисимо. Е, не чак хрисимо. Вратът на Сеонид се беше вкочанил като тояга.
След тях преминаха и резервните коне, цяло стадо, привързани по десет на едно въже, под бдителния надзор на хора от именията на Добрайн, които уж знаеха какво им предстои. Перин тутакси различи сред тях Дръжливко, сам на въже. Да му мислеше жената, която се грижеше за него, ако не си разбираше от работата. Минаха и доста коли с високи колелета от обоза — коларите ръчкаха конете и им подвикваха припряно, сякаш се бояха да не би Прагът да се затвори точно над тях — доста бяха, тъй като колите не можеха да карат толкова товар, колкото фургоните, а бяха коли, а не фургони, защото един фургон с неговия впряг нямаше да може да мине през такъв Праг. Изглежда, нито Нийлд, нито Грейди можеха да отварят толкова голям Праг като Ранд.
Когато и последната кола най-сетне мина, Перин си помисли дали да не заповяда Прагът да се затвори веднага, но този, който държеше нещото отворено, беше Нийлд, и при това той се намираше от другата му страна, в Кайриен. А миг след това се оказа твърде късно.
Берелайн прекрачи през прага, повела толкова бяла кобила, колкото черна беше Лястовица, и той от сърце благодари, че сивата рокля на Първата беше с яка висока до брадичката. От друга страна обаче, от кръста нагоре беше вталена и впита в тялото и по тарабански. Перин простена. С нея премина и Нурел, а също и Бертаин Гален, лорд-капитанът на Крилатата гвардия, сивокос мъж с черна превръзка на едното око, и още един мъж с перо на шапката, а след тях самите Крилати гвардейци в червените им ризници, над деветстотин души. Нурел и останалите, които се бяха сражавали при Думайски кладенци, носеха по една жълта връв, вързана на лявата ръка.
Берелайн се метна на кобилата си и я подкара на една страна с Гален, а Нурел строи Крилатата гвардия сред дърветата. Между Берелайн и Файле имаше петдесетина крачки и поне десетина дървета, но тя се разположи така, че да могат да се гледат. И се загледаха така безизразно, че Перин настръхна. Да постави Берелайн в ариергарда, толкова далече от Файле, колкото беше възможно, му се бе сторило добро хрумване, но сега си даде сметка, че ще му се наложи да изтърпява това всяка проклета вечер. Да го изгори дано Ранд!
Сега вече и Нийлд изскочи през Прага — гладеше глупавите си мустачки и се озърташе дали някой ще го гледа, докато отверстието изчезне. Никой обаче не го погледна и той се качи на коня си с кисело изражение.
Перин яхна Стъпко и го подкара към едно малко възвишение. Не всички щяха да могат да го виждат заради дърветата, но беше достатъчно да го чуват. Когато дръпна юздите, всички се разшаваха, търсейки по-добра гледка.
— Доколкото е известно на всички уши и очи в Кайриен — каза той високо, — аз съм прогонен, Първата на Майен е тръгнала на път за дома си, а вие сте изчезнали като мъгла на слънце.
За негова изненада, хората се разсмяха. Надигна се вик „Перин Златоокия“, и то не само откъм войскарите от Две реки. Той ги изчака да утихнат, което отне известно време. Файле нито се засмя, нито извика, и Берелайн също. И само поклатиха глави, сякаш не бяха съгласни с това, което казва. После се видяха и главите им замръзнаха, сякаш заклещени в кехлибар. Не обичаха да им съвпадат мненията. Перин не се изненада. Имаше една стара поговорка в Две реки, въпреки че как я произнасяш и какво имаш предвид зависеше от обстоятелствата и от това кой си ти самият. „За всичко е виновен мъжът.“ Едно нещо, беше научил той, жените владееха повече от всичко друго: да накарат един мъж да въздиша.