Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Никакъв смисъл нямаше да предупреждава Харнан и останалите Червени ръце, които в момента нагъваха каша и тънки суджучета в гостилницата, ръгаха се един друг в ребрата и си подмятаха със смях за слугинчетата в палата, които, както бяха чували, били все подбрани по хубост и се държали доста свободно с благодетелите си. Самата истина си било това, уверяваха се те един-друг.
Нещата не станаха по-добри и когато отиде в кухнята да намери госпожа Анан и да оправи с нея сметките. Кайра се оказа там, но мрачното й настроение от предната нощ се беше удвоило; тя издаде напред долната си устна, изръмжа му нещо и изхвърча през вратата към конюшнята. Сигурно се беше забъркала в някоя беля, но защо трябваше да вини точно Мат Каутон, за него си остана неясно.
Госпожа Анан, изглежда, беше излязла — тя всеки ден организираше походни кухни за бежанци или се въвличаше в разни други благодеяния, — но Енид размахваше дълъг дървен черпак на подтичващите наоколо й помагачки и беше готова да му прибере парите в тлъстата си шепа.
— Много дини стискате, млади ми лорде, и да не се чудите, ако някоя попрезряла се пръсне в ръцете ви — каза му тя, кой знае защо, навъсено. — Или две — добави тя и кимна. После се наведе към него, килна на една страна лъсналото си от пот лице и го изгледа напрегнато. — Само беля ще си навлечете, ако кажете и една дума. Нали няма да кажете. — Последното съвсем не беше въпрос.
— Нито дума — отвърна Мат. За какво му говореше, в името на Светлината? Но, изглежда, налучка правилния отговор, защото тя кимна и се заклатушка из кухнята, като размахваше черпака дваж по-енергично отпреди. За миг той си помисли, че се кани да го удари с него по главата. Самата истина си беше, че у всички жени имаше някаква жестока жилка, не само у някои.
Така че си беше същинско облекчение, когато Нерим и Лопин се скараха, както можеше и да се очаква, за това багажът на чий господар да бъде пренесен най-напред. На него и на Нейлсийн им беше нужен половин час, докато ги накарат да си свият перушината. Настръхнеше ли на един слуга перушината, животът на човек ставаше нещастен. След това се наложи да реши спора между Червените ръце на кого да се падне честта да пренесе сандъка със златото и кои да откарат конете. Тъй или инак, толкова им трябваше, докато се пренесат в проклетия Тарасински палат.
Веднага обаче след като го настаниха в новите му стаи, той почти забрави тревогите си. Дали му бяха просторна дневна и с по-малка стаичка до нея, която по тия краища наричаха „стая за цупльовци“, както и огромна спалня с най-голямото легло, което бе виждал в живота си, с балдахин, чиито масивни пилони бяха на всичкото отгоре гравирани на вити лози и цветя и боядисани червено. Повечето мебел беше яркочервена или яркосиня, ако не позлатена. Малка врата близо до леглото отвеждаше към тясна стаичка за Нерим, която човекът, изглежда, смяташе за превъзходна въпреки тесния креват и липсата на прозорец. Всички стаи на Мат бяха с високи сводести прозорци, водещи към заслонени с ковано желязо тераси, с изглед към Мол Хара. Стойките на светилниците бяха позлатени, както и рамките на огледалата; само в „стаята за цупльовци“ имаше две огледала, три в дневната и цели четири в спалнята. Часовникът — часовник! — на мраморната полица над камината в дневната също искреше в позлата. Умивалникът и каната бяха от червен порцелан на Морския народ. Той почти се разочарова, като разбра, че нощното гърне под леглото е от проста бяла глина. В голямата дневна имаше дори лавица с книги. Не че Мат си падаше много по четенето.
Въпреки дразнещите цветове на стените и таваните и на подовите плочки, стаите просто крещяха за богатство. По всяко друго време Мат сигурно щеше да заиграе джига. По всяко друго време, стига да не знаеше, че една жена, чиито покои са в дъното на същия този коридор, иска да го натопи в казан с вряла вода. Стига Теслин или Мерилил, или някоя друга от пасмината им да не я изпревареше въпреки медальона му. Защо все пак заровете в главата му бяха престанали да се въртят веднага щом Елейн му спомена за тези проклети стаи? Пустото любопитство. У дома беше чувал на няколко пъти от женски уста една поговорка, обикновено след като направеше нещо, което по онова време му се струваше забавно. „Мъжете са по-любопитни от котките, но котките са по-предпазливи от мъжете.“