Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Ами — рече Стрелеца — да се надяваме, че сме я чули правилно. Може пък да не означава нищо — добави, макар че се съмняваше в това.
— Какво ще използваме за дрехи, ако стане още по-студено? — попита Сузана.
— Не се притеснявай за това; все ще измисля нещо — успокои я нейният дин. — Проблемът ни е друг — откъде да намерим нещо за ядене. Предполагам, че ако се наложи, ще можем да открием склада за продукти на Найджъл…
— Не искам да се връщам под Когана, докато не стане наложително — отсече жената. — Не може да няма някаква кухня близо до лечебницата; все с нещо са ги хранели горките деца, нали?
Стрелеца обмисли тази идея, сетне кимна. Никак не беше лоша.
— Да отидем още сега — предложи той. — Не ми се иска да стоя дори на най-горното ниво на това място след залез слънце.
ЧЕТИРИ
На „Търтълбек Лейн“ през август 2002 година Стивън Кинг внезапно се пробужда от съня си за Федик. „Не ми се иска да стоя дори на най-горното ниво на това място след залез слънце“ — напечатва той и думите веднага се появяват на екрана пред него. Това е краят на една от „подглавите“, както ги нарича, ала това не означава, че е приключил с работата си за деня. Приключването на работата за деня зависи от онова, което чува. Или по-точно казано — от онова, което не чува. Това, за което се ослушва, е Вес’-Ка Ган, Песента на Костенурката. Този път музиката, която понякога е едва доловима, а друг път е направо оглушителна, секва. Утре пак ще се появи. Поне така е ставало винаги досега.
Той натиска едновременно „CONTROL“ и „S“ и се чува тихо прозвънване, сигнализиращо, че написаният днес материал е записан. Сетне писателят се надига от стола, мръщейки се заради болката в хълбока си, и отива до прозореца на кабинета си. Той гледа към алеята, спускаща се под стръмен ъгъл към пътя, където вече рядко се разхожда (а на главния път — шосе № 7 — никога не излиза). Тази сутрин хълбокът го боли особено много, а мускулите на бедрата му направо пламтят. Той потрива болното място, докато се взира навън.
„Роланд, мръснико, как ми върна ми обратно болката!“ — мисли си Кинг. Тя пронизва десния му крак като пламтящо въже, можете ли да кажете Госпот, можете ли да кажете Госпот-Бомб, и той е този, при когото тя се спира накрая. Изминаха три години от инцидента, който едва не отне живота му, ала болката още не си е отишла. Е, не може да отрече, че е намаляла — човешкото тяло разполага с изумителни ресурси за изцеляване, но понякога е просто нетърпима. Единствено когато пише, не се сеща за нея — писането е нещо като добър тодаш, — ала щом прекара няколко часа на бюрото си, хълбокът му разпраща болезнените си импулси по цялото му тяло.
Мисли си за Джейк. Ужасно съжалява, че момчето умира, и предполага, че когато последният том бъде публикуван, читателите просто ще побеснеят. И защо не? Та някои от тях познават Джейк Чеймбърс от двайсет лета, почти два пъти повече от годините, които момчето всъщност е изживяло. О, да, ще побеснеят и още как, и когато им признае, че на него му е също толкова мъчно, колкото и на тях, че е не по-малко изненадан от тях, дали изобщо някой ще му повярва? Не го виждам на снимката, както обичаше да казва собственият му дядо. Мисли си за „Мизъри“ за Ани Уилкс, която нарича Пол Шелдън дърт мръсник, задето се е опитал да се отърве от тъпата, празноглава Мизъри Частейн. Ани, която крещи, че Пол бил писателят и че писателят е нещо като Господ за героите си — не би могъл да убие който и да е от тях, ако наистина не го иска.
Ала той не е Господ. Знае дяволски добре, че нито Джейк Чеймбърс беше тук в деня на катастрофата, нито пък Роланд Дисчейн — самата идея е абсурдна, та те не са нищо повече от рожби на въображението му, за бога! — но също така знае, че песента, която слуша, докато седи пред скъпарския си „Макинтош“, в един момент се превърна в гибелната песен на Джейк и той не може да си затвори ушите за нея, защото това би означавало да прекъсне всякаква връзка с Вес’-Ка Ган, а никак не му се иска да направи това. Не и ако държи да завърши историята си. Тази песен е единствената нишка, която има, дирята трохички, която трябва да следва, ако иска някога да излезе от този непроходим сюжетен лес, който е засадил, и…
„Сигурен ли си, че ти си го засадил?“