Тъмната кула

Той даде знак на Сузана да продължи.

— Чухме тодашните камбанки и от някои от проходите — разказа тя. — Не зад вратите, а от тунелите, където няма никакви врати, които да ги задържат! Разбираш ли какво значи това?

Много добре разбираше. Ако тръгнеха по грешния коридор — или ако Тед и приятелите му бяха сгрешили за отбелязания от тях проход, — той, Сузана и Ко не само че нямаше да излязат от другата страна на замъка „Дискордия“, ами щяха да изчезнат завинаги.

— Не искаха да ме оставят там — рече безногата жена. — Отнесоха ме чак до лечебницата, преди да продължат по пътя си, за което съм им страшно благодарна. Не очаквах, че ще намеря обратния път сама, ала явно съм успяла.

Нейният дин я прегърна през рамото, притискайки я към себе си.

— Какъв беше планът им? — поинтересува се той. — Да минат през вратата, използвана от Вълците?

— Да, тази в края на коридора с ОРАНЖЕВИЯ ПРОПУСК — потвърди Сузана. — Ще излязат на същото място, където излизаха и Вълците, след което прекосяват река Уай и отиват в Кала Брин Стърджис. Жителите на Кала ще ги приемат, нали?

— Да.

— И след като чуят цялата история, няма да ги… линчуват или нещо подобно?

— Сигурен съм в това — заяви Стрелеца. — Хенчик веднага ще разбере, че казват истината, и ще се застъпи за тях, дори и никой друг да не го стори.

— Те се надяват, че Пещерата на портала ще ги върне обратно в Америка — въздъхна тъмнокожата жена. — Надявам се, че вратата ще проработи за тях, макар и силно да се съмнявам в това.

Роланд също се съмняваше. Четиримата от тях владееха могъщи сили, а и Тед беше човек с изключителна воля, който умееше да се справя с най-различни критични ситуации. Манихейците също бяха могъщи по свой начин, а славата им на големи пътешественици между световете се носеше навсякъде. Стрелеца си каза, че рано или късно сай Бротиган и неговите приятели най-вероятно ще успеят да се върнат в Америка. Зачуди се дали да каже на Сузана, че това ще се случи, ако ка пожелае, ала сетне се отказа. В момента ка не беше любимата й дума и едва ли можеше да я обвинява за това.

— Сега ме чуй много добре и помисли добре, Сузана. Думата „Дондейл“ говори ли ти нещо?

Ко погледна нагоре с блеснали очи.

Жената се замисли.

— Имам чувството, че съм го чувала някъде — намръщи се тя, — но не мога да се сетя нищо повече. Защо?

Тогава Стрелеца й каза това, в което вярваше; че когато Еди е лежал на смъртния си одър, е бил озарен от видение за някакво същество… място… или човек. Нещо, наречено Дондейл. Еди бе предал това на Джейк, Джейк го бе предал на Ко, а той го беше предал на Роланд.

Сузана смръщи вежди.

— Ами ако думата изобщо не е тази? — попита скептично тя.

— Като деца играехме на една игра, наречена „развален телефон“. Сядахме един до друг, първото хлапе си намисляше някаква дума или фраза и я прошепваше на другарчето си. Само веднъж — без никакво повтаряне. Следващото дете предаваше нататък думата — или по-скоро онова, което си мислеше, че е чуло — и така до края на редичката. Когато стигнеше до последното хлапе, в повечето случаи тя нямаше нищо общо с първоначално измислената фраза и падаше голям смях. Само дето ако сега сме объркали нещо, едва ли ще ни е до смях.