Кладенецът на възнесението

— След всички тези усилия, които положих да се облека? Пък и съм гладна.

Той въздъхна и се изтегна върху завивките, а тя излезе навън. Елънд остана да лежи, замислен за това какъв късметлия е напоследък. Все още не беше сигурен накъде върви връзката им, нито дали го прави щастлив, но бе готов да й се наслаждава.

Накрая стана и се облече. Беше взел само една от новите си униформи — заедно с костюма за яздене, — но не искаше да ги облича. Вече не разполагаше с прислуга, която да чисти саждите от дрехите му, на всичко отгоре въпреки двойното чергило през нощта в шатрата бяха проникнали черни снежинки. Сега, когато бяха извън пределите на града, нямаше кой да чисти от саждопадите.

Ето защо той облече семпли, но удобни дрехи — брич за езда, сива риза с копчета и черен елек. Никога не бе яздил на големи разстояния — в повечето случаи бе пътувал с карета, — но заради Вин се налагаше да се придвижват по-бавно. Всъщност не бързаха за никъде. Съгледвачите на Страф не си бяха направили труда да ги следват дълго и никой не ги очакваше на пътя. Можеха да пътуват спокойно, да спират за почивки и да вървят, когато им омръзне ездата.

Вин вече бе седнала при огъня, а Дух се грижеше за конете. Младежът бе пътувал доста и имаше опит в тези неща.

Елънд седна до Вин. Известно време двамата гледаха мълчаливо жаравата. Вин изглеждаше тъжна.

— Какво има? — попита Елънд.

Тя извърна поглед на юг.

— Аз… — Поклати глава. — Нищо. Ще ни трябват още дърва. — Вин погледна оставената до шатрата брадва и тя подскочи във въздуха, завъртя се с металната си част към Вин и литна към нея. Тя се дръпна встрани и улови дръжката, когато брадвата прелиташе между нея и Елънд. След това тръгна към едно повалено дърво. Замахна два пъти и го пресече по средата.

— Като я гледам, се чувствам направо ненужен — оплака се Дух.

— Понякога — кимна с усмивка Елънд.

Дух поклати глава.

— Каквото и да чувам или виждам — тя вече ме е изпреварила. Чувствам се безполезен, особено когато се прибера в Лутадел.

— Да, при това си аломант. Ами ако беше обикновен човек?

— Разбирам те — каза Дух. Вин продължаваше да сече дървото на по-малки парчета. — Но хората те уважават, Ел. Докато мен не ме забелязват.

— Не и аз, Дух.

— Така ли? И кога за последен път направих нещо важно за групата?

— Предн три дни — отвърна Елънд. — Когато се съгласи да дойдеш с мен и Вин. С нас си не само за да се грижиш за конете, Дух. Ценя високо уменията ти на съгледвач и Калаено око. Все още ли смяташ, че ни следят?

Дух помисли малко и сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че съгледвачите на Страф се върнаха, но имам чувството, че някой друг върви след нас. Но все не мога да го зърна.

— Това е мъгливият призрак — каза Вин и стовари край огъня наръч дърва. — Той ни преследва.

Дух и Елънд се спогледаха. Елънд кимна, въпреки че забеляза тревога в погледа на младежа.

— Е, докато не ни притеснява, няма проблеми, нали?

Вин повдигна рамене.

— Надявам се. Но ако го видиш, повикай ме. Според сведенията може да е опасен.

— Добре — каза Елънд. — Ще го направим. Хайде сега да видим какво ще закусваме.