Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Значи, тези, които управляват лагера, са тукашни — тук живеят?
— Да. И добре работят, с всичко се справят.
— Ти говореше за някакви ваши полицаи…
— Главната комисия наблюдава как се спазва редът и установява правила. После има и Женска комисия. Тя утре ще отиде при майка ти. Жените се грижат за децата и следят за чистотата в санитарните постройки. Ако майка ти няма да работи, ще й поверят децата, чиито родители са на работа, а когато тя почне да работи някъде — ще намерят за това друга жена. Децата учат шиене — една сестра ги занимава. Има и други такива занимания.
— Значи, няма никакви полицаи?
— Няма, няма! Без заповед за арестуване тук не може да влезе никакъв полицай.
— Ами ако някой безобразничи или се напие, налита на бой — тогава?
Пазачът проби с върха на молива си попивателната.
— След първия път Главната комисия го предупреждава. След втория му правят строго предупреждение. А след третия го изхвърлят от лагера!
— Боже всевишни, просто не ми се вярва! Тази вечер помощник-шерифите и онези негодници с униформените фуражки запалиха лагера край реката.
— Те не идват при нас — каза пазачът. — Вечер нашите младежи понякога поставят охрана край оградата, особено ако имаме танци.
— Танци ли? Господи!
— Да, танци — всяка събота. Най-хубавите танцови вечери в целия окръг са нашите.
— Ето, това се казва живот! Да имаше повече такива лагери! Защо са толкова малко?
Пазачът се намръщи.
— Това трябва да разбереш със собствената си глава. А сега върви да поспиш.
— Лека нощ — каза Том. — Тук ще се хареса на майка. Отдавна не са се отнасяли с нея човешки.
— Лека нощ — отвърна пазачът. — Лягай да поспиш. Тук хората стават рано.
Том тръгна по улицата между редовете палатки. Очите му свикнаха с тъмнината. Той забеляза, че редиците са прави, че край палатките няма никакъв боклук. Земята беше пометена и поръсена с вода. От палатките се чуваше хъркане. Целият лагер хъркаше и сумтеше. Том крачеше бавно. Той се приближи до санитарна постройка номер четири и с любопитство я огледа: нисичка, скована криво-ляво, стените й неизмазани. Под навеса — открита отстрани пералня. Том видя техния камион и като стъпваше тихо, тръгна към него. Брезентът беше вече опънат, наоколо цареше тишина. Като дойде по-близо, той видя как от сянката на камиона се отдели някаква фигура и тръгна към него.
Майка му тихо попита:
— Ти ли си?
— Да.
— Ш-шт! — каза тя. — Всички спят. Много са изморени.
— И ти трябваше да си заспала — рече той.
— Чаках те. Е, какво?
— Всичко е наред — отвърна Том. — Само че не искам нищо да ти разправям. Утре сутрин всичко ще научиш сама. Тук ще ти хареса.
Тя прошепна:
— Казват, че имали топла вода.
— Да. А сега лягай да спиш. Откога не си спала.
Но майка му го помоли:
— Разправи ми все пак нещичко.
— Няма. Трябва да спиш.
Тя каза шеговито като момиче:
— Нима сега мога да заспя? Та аз цяла нощ ще си мисля защо не искаш нищо да ми разправиш.
— Че ти недей мисли — рече Том. — Утре, като станеш, облечи си някоя по-хубава рокля и тогава… тогава сама ще разбереш всичко.
— Не, няма да мога да заспя.
— Ще заспиш! — Том радостно се разсмя. — Ще заспиш!
— Лека нощ — тихо каза тя, наведе се и се вмъкна бързо под тъмния брезент.
Том се качи през задния капак в камиона. Той легна по гръб върху дървената каросерия и подложил ръце под главата, притисна с лакти ушите си. Стана по-хладно. Том закопча сакото си и отново се разположи по гръб. Над главата му сияеха ярките, остри звезди.
Когато Том се събуди, беше още тъмно. Разбуди го някакво слабо издрънчаване. Том се ослуша и разбра, че някъде звънтят ударили се едно о друго железа. Раздвижи вдървеното си тяло и потрепери, усетил утринната прохлада. Лагерът спеше. Том се надигна и погледна от камиона. Планините на изток бяха синьо-черни, но ето че иззад тях заструи слаба светлина. Очертанията на планините порозовяха и разливайки се по небето, тази светлина ставаше все по-студена, по-сива, по-мътна и накрая съвсем изчезна, сливайки се с непрогледната нощ назад. А над долината вече се стелеше виолетово-сивата дрезгавина, предвестник на утрото.
Издрънчаването се повтори. Том погледна към редиците палатки, които леко се сивееха над земята. Край една от тях блесна жълто-зелен пламък, подаващ се през една цепнатина на стара желязна печка. Над късия комин се издигаше сив пушек.