Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Опомни се, паднал на четири крака на паркета. Хората се отдръпваха от него, правеха място. Това се бе случило и с Чан. Тя някак го бе усетила в тълпата. Докторът неистово се опитваше да стане, но го събориха и го изтикаха към центъра на залата.
Стискаше чантата. Край. И все пак нещо… мъчеше се да мисли, да не обръща внимание на виковете, на блъскането… хвана се за това, което бе видял току–що! В първото видение на госпожица Пул — това за госпожа Стърн — мъжът на канапето беше Артър Трапинг, лицето му бе белязано от пресните белези на Процеса. Споменът бе от вечерта, в която бе умрял — половин час преди да бъде убит… и когато госпожица Пул се бе обърнала, за да си вземе виното, Свенсон бе видял на стената огледало… и в това огледало бе видял как от сянката на полуотворена врата ги наблюдава Роже Баскомб.
Не можеше да направи нищо. Извърна отчаяното си лице към госпожица Темпъл, сърцето му се късаше, когато срещна празния й безразличен поглед. Аспиш изтръгна чантата от ръката му и драгуните жестоко го стиснаха за ръцете. Палката на полковника се стовари свирепо.
10.
Наследницата
Граф Д’Орканч ги бе повел — нея, госпожица Вандаариф, госпожа Стърн и двама войници — по затъмнената рампа към театъра. Щом видя празната маса с увиснали ремъци и купчината кутии под нея, някои отворени, и разпилените парчета оранжев филц, госпожица Темпъл се вцепени от ужас. Желязната ръка на графа пусна рамото й и той я предаде на госпожа Стърн, която застана между нея и госпожица Вандаариф, хвана ги за ръцете и ги стисна. Графът остави чудовищния си меден шлем на една от изцапаните с ръжда (или кръв?) памучни постелки на масата и отиде до огромната черна дъска. С бързи широки движения написа с плътни главни букви: И ТЕ ЩЕ СЕ ПРЕРОДЯТ. Почеркът й се видя странно познат, все едно го познаваше и от другаде, освен от тази същата дъска при предишното си посещение. Прехапа долната си устна, защото това й се стори някак важно, но не можеше да си спомни. Графът пусна тебешира в подноса и се обърна към тях.
— Госпожица Вандаариф ще е първа, защото трябва да заеме мястото си на тържеството, а за да го направи, трябва да се е възстановила достатъчно от инициацията. Обещавам ти, мила моя, че това е само първото от множеството удоволствия, които ти предстоят през тази тържествена вечер.
Госпожица Вандаариф преглътна и се помъчи да се усмихне. Макар преди малко настроението й да бе весело, комбинацията от помещението и мрачното поведение на графа явно отново бе разпалила тревогата й. Госпожица Темпъл си помисли, че би разпалила тревогата и на желязна статуя.
— Не знаех за тази стая — каза Лидия Вандаариф тихичко. — Разбира се, има толкова много стаи, а баща ми… баща ми… е много зает…
— Сигурна съм, че не е смятал, че се интересуваш от наука, Лидия — усмихна се госпожа Стърн. — Сигурно има и складове и работилници, които никога не си виждала!
— Сигурно. — Госпожица Вандаариф кимна, погледна към празните места за публиката, изхълца неприятно и покри устата си с ръка. — Нима ще ни гледат?
— Разбира се — каза графът. — Вие сте пример. Цял живот сте били пример, мила моя, в служба на баща си. Тази вечер ще бъдете пример за нашата работа и за бъдещия си съпруг, но най-важното, госпожице Вандаариф, за вас самата. Разбирате ли ме?
Тя кротко поклати глава, че не разбира.
— Значи ще е още по-полезно — каза той с груб глас. — Защото ви уверявам… че ще разберете.
Бръкна под кожената си престилка, извади сребърен джобен часовник на верижка, погледна го с присвити очи и го прибра.
— Госпожо Стърн, бихте ли се дръпнали с госпожица Вандаариф?
Госпожица Темпъл си пое дъх за кураж, докато Каролин пускаше ръката й. Графът кимна на двамата мекленбургски войници и преди госпожица Темпъл да успее да помръдне, те я хванаха здраво и я вдигнаха така, че само пръстите на краката й докосваха земята. Графът свали кожените си ръкавици и ги метна една след друга върху медния шлем. Гласът му бе бавен и заплашителен.
— А вие, госпожице Темпъл, вие ще изчакате, докато госпожица Вандаариф премине през изпитанието си. Ще я гледате и тази гледка ще увеличи страха ви, защото вие наистина, наистина изгубихте себе си в това. Вие ще ми принадлежите. И още по-лошо, и ви го казвам сега, за да можете да го обмислите добре, този дар на вашата независимост към мен ще направите сама с желание, с радост… с благодарност. Ще се върнете към спомените, които пазите за своенравните си постъпки от последните дни, и те ще ви се сторят като нещастни детски лудории — дори като действия на непокорно кученце. Ще се засрамите. Повярвайте, госпожице Темпъл, ще се преродите в тази стая, разкаяна и помъдряла… или не.