Изповядвам

Престана да изрежда факти, все така втренчил поглед пред себе си, без да гледа наникъде, защото тази болка не може да се изкаже, ако гледаш в нечии очи. Преглътна слюнката си, а аз, залепен за стола, дори и не помислих, че след толкова приказки на непознатия ще му дойде добре чаша вода. Сякаш нямаше нужда от това, той продължи разказа си с думите и така прекарах живота си, с наведена глава, оплаквах своето малодушие и се питах как да поправя злото, докато не ми хрумна мисълта да се скрия там, където споменът никога няма да може да ме настигне. Потърсих някакво убежище: сигурно сбърках, но имах нужда от закрила и се опитах да се обърна към Бога, на когото не се доверявах, защото не си беше мръднал пръста, за да спаси невинните. Не знам дали ще можете да ме разберете, но крайното отчаяние те кара да вършиш странни неща: реших да постъпя в картезиански манастир, но там ме увериха, че това, което съм намислил, не е разумно. Никога не съм бил религиозен; християнин съм по кръщение, макар че вкъщи религията никога не е била нещо повече от социален обичай и родителите ми предадоха това безразличие към религията. Ожених се за любимата ми Берта, моята храбра съпруга, беше еврейка, но от нерелигиозно семейство, и не се поколеба да се събере с гой от любов. Тя ме направи евреин по душа. След отказа на картезианците лъгах и на другите две места, където отидох, не посочих изобщо причините за моята болка; нито пък я показах. И от едното, и от другото място научих какво трябва да казвам и какво трябва да премълчавам, така че, когато почуках на четвъртата врата, на ахелското абатство „Свети Бенедикт“, вече знаех, че никой няма да попречи на моето късно призвание, и умолявах, ако това не противоречи на послушанието, да ми позволят да живея в манастира, като върша винаги най-скромната работа. И от този ден отново почнах да разговарям по мъничко с Бога и научих кравите да ме слушат. В този момент осъзнах, че от известно време телефонът звъни, но не посмях да го вдигна. Най-малкото защото за пръв път от две години не се бях уплашил, че звъни. Непознатият, който вече не беше съвсем непознат, казваше се Матиас, а известно време се е казвал брат Роберт, погледна към телефона, после към Адриа, в очакване на някаква реакция. Тъй като домакинът не показваше никакъв интерес и не се обаждаше, продължи да говори.